Психология

0156: Можем ли да подобряваме своята памет (Mojem li da podobryavame svoyata pamet)?

2012-02-13T07:50:00.000-08:00

Във всички случаи паметта можи и да се подобрява и да се развива по подобие на всяка друга част от човешкото тяло и това се прави с начини и средства, проверявани от хората в продължение на столетия и всички те са обикновено свързани с определена психология.

И както при развитието на всяка друга част от организма и в този случай правилото е да се постоянства и упражненията да се използват последователно. На първо място е добре да наблегнете на методите за заостряне на вниманието.

Това е първото, което може да направите, за да увеличите шансовете си да запомняте повече информация и за по-дълго време. А хубавото е, че вниманието може да се развива във всяко едно време. Например, докато се разхождате по улицата, обърнете внимание на витрините на магазините.

Какви стоки са изложени в тях, какво е разположението им, какво е количеството им. Колко хора срещате, как са облечени, номерата на автомобилите … Всъщност, на всяка крачка се появяват неизброими възможности да тренирате своята памет и въпроса е да се възползвате от тях.

По стечение на обстоятелствата в живота Ви, Вие може да имате по-силно развита, примерон - зрителна, или слухова, или тактилна памет. Добре е да познавате тези свои особености, за да използвате своите силни страни в подобряване процеса на запаметяване.

Дали ще запечатате зрителен образ в съзнанието си, дали ще се ориентирате според специфичен звук или ще свържете запаметяваното събитие с такъв, това са все техники, изискващи работа над себе си и подпомагащи способностите да си припомните по-късно необходимите Ви сведения.

Всеки знае, че в училище е най-трудно да се наизустява стихотворение в началото на учебния срок, а към края на срока, след като един - два месеца упражнението (наизустяването на стихове) е тренирано редовно, тази способност значително се подобрява и някои стихове се запомнят само с 2 -3 прочитания.

И още една идея - някои хора са много добри в двигателната памет - лесно научават сложни упражнения, или танци. Това също може да се използва за запаметяване на необходимата Ви информация. Тренеровката е добър метод, но не бива да е самоцелна. Т.е. избягвайте самоцелното запаметяване.

Стремете се да запомняте само такава информация, която е трудно да намерите в справочниците или в интернет и то такава, която ще Ви е полезна в ежедневието, но това също е вид психология, защото хората трудно могата да се ориентират какво точно им е най-необходимо в живота (освен за парите - за тях повечето хара са единодушни). Все пак, ако целта Ви е да се явявате на конкурс по всезнайство, това е друг случай и тогава карайте наред по справочниците.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0154: Възпитание (Vazpitanie).

2012-02-04T11:31:00.001-08:00

Възпитание е целенасоченото изграждане и формиране на всеки подрастващ човек, като неповторима индивидуалност и личност с цел подготовката й за активно участие в обществения и културен живот в съответствие с общоприетите социални норми.

Чрез възпитанието човек се включва и навлиза в различни социални отношения, като планирано обучение, игра, общуване, практически дейности и по този начин се постига съхранение на историческата памет на човечеството и необходимите за живота знания, навици и опит.

Възпитателното въздействие е цялостен процес на нееднократно, постоянно привикване към определени навици, най-често насочено към децата, с цел ежедневно и по различни пътища да усвояват необходимите им социални умения, но това може да продължи и в зряла възраст.

Възпитанието е една от основните категории на педагогиката и обикновено се осъществява в специализирани организации по предварително съставена и одобрена програма за развитие, насочена към постигането на конкретни умения, като:

- осигуряване на храна и себе защита, с цел съхраняване на собственото здраве;
- успешно адаптиране в обществото на себеподобни, за постигането на пълноценен, щастлив и полезен живот;
- способност за самостоятелно развитие и постигане на своите цели.

Възпитание в широкия смисъл на определението е формиране на човека под въздействието на обществото, което се отъждествява със социализацията и се осъществява целенасочено в специализирани учебно - образователни и възпитателни учреждения - училища, университети, казарма.

В тесния педагогически смисъл на понятието, възпитателната работа цели формиране у децата на система от определени качества, възгледи и убеждения, възоснова решаването на конкретни възпитателни задачи, като например, за определени нравствени качества или обществено поведение.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0154: Какво е психология на парите за човека (Kakvo e psihologia na parite za choveka)?

2012-01-29T00:54:00.000-08:00

Психология на парите е направление в психологията, което изучава въздействието на паричните фактори върху поведението на човека и основно - във вземането на решения, а в частност и финансови решения.

Това направление е тясно свързано с такива области като икономиката и невроикономиката, в които експерименталните изследвания показват, че поведението на хората в ситуации, в които се оперира с пари, е достатъчно предсказуемо.

При това се забелязва, че в някои случаи подобно поведение може да се разминава с положенията, залегнали в редица класически икономически теории. Даже дълго време темата “човек и пари” се считала за област от науките за културата.

Все пак, последните изследвания показват и доказват, че биологичните механизми на функционира не на мозъка играят не малка и не последна роля в случаите на боравене с пари и вземането на решение за разпореждането с тях.

Нещо повече, оказва се, че операциите на мозъка, в тези случаи, по много неща си приличат с процесите, заложени за изпълнение в икономическите системи, доколкото те са разчетени за постигането на определена ефективност и целесъобразност.

Затова психолозите, занимаващи се с тези въпроси смятат, че изучаването на психологията на парите може да помогне да се подобри живота на човека в основополагащата област на финансовите отношения, като обуздае емоциите, постигне успех, реализация и по този начин да го направи по-щастлив.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0153: Каква е психологията за успех в личния си живот (Psihologia za uspeh v lichnia jivot)?

2012-01-20T22:48:00.001-08:00

Много хора се вълнуват от психологията, която може да им донесе успех в личния живот, разбирайки интуитивно, че голяма част от успеха се крие в тяхното съзнание.

За да се съхранят чувствата в отношенията между хората се изискват желание и усилия и от двете страни. Няма как да имате напредък, ако считате, че отсрещната страна е виновна за нещо и че трябва да изкупи тази вина.

Добри отношения на принципа на отричането и негативизма е невъзможно да се създават. По-скоро заложете на позитивизма - вижте добрите страни във Вашия партньор. Радвайте се на това, което имате, а недейте да скърбите по онова, което нямате.

За да постигнете успех в личния живот, преди всичко е необходимо да го желаете, а след това и да вярвате, че това е постижимо. Резултатът не може да настъпи от само себе си и внезапно. Тайната на успешния живот се крие в постоянното развитие и подобряване.

Нужни са постоянни усилия в посока на желаното състояние на отношенията, проява на внимание и загриженост за другите хора. Егоизмът е силно противопоказен. Добре би било да анализирате действията на своя партньор, за да го разбирате.

Когато знаете защо той постъпва по един или друг начин, в едни или други ситуации от живота, ще реагирате с разбиране и даже изпреварващо в същото направление и така ще избягвате ситуациите на противопоставяне или на застой поради неразбиране.

Разбира се, помощ в тази ситуация може да получите от специалисти - психолози или като се запознавате самостоятелно с нужната Ви литература по психология. Но най-важното за успех в личния живот е умението да слушате. И когато “чувате” желанията на човека до Вас, става по-лесно да се съобразите с тях или да отстъпите, ако се налага.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Фотоизточник: google.images

0152: Как да излезем от депресия (Kak da izlezem ot depresiata)?

2011-12-11T09:07:00.000-08:00

В повечето случаи депресията не изисква медикаментозно лечение. Това е състояние на угнетеност, което можем да преборим като изключим от живота си причините, които го предизвикват. А най-бързия начин за това е да заобичаме.

В този смисъл, жените са доста облагодетелствани - отиват на фризьор, сменят прическата и цвета на косата си, коригират имиджа си, после затвърждават положението с шопинг, купуват си неща, които преди не са си позволявали. Макар и веднъж в живота си, човек може да си позволи неща, които действително му харесват.

След това се появяват в клуб или кафе и поразяват всички присъстващи с доброто си настроение, забравяйки поне за момент за проблемите, а те от само себе си изчезват. В периодите на депресия е добре да избягваме самотата, да се отдаваме на любима работа, да си намерим приятно хоби и да си намираме нови приятели по интереси.

Самотата е предпоставка за тъга, отчаяние, размишления в грешна посока, търсене на недостатъци в себе си. Макар, че понякога си заслужава човек да се усамоти и даже да си “поплаче” на воля, но без да се увлича в тези неща. Добре е да сподели с приятел или на форум, където никой не го познава.

Така ще се убеди колко много хора го подкрепят, че не е сам и че проблема му не е чак толкова катастрофален. Ако се замислим, ще открием, че главен двигател на депресията е мързела - умствен, телесен, душевен. И неговото естествено продължение са постоянните жалби, че нищо не е както трябва и че все някой за нещо ни е виновен.

Така още повече си разваляме настроението и индуцираме още по-дълбока депресия, даже заразяваме близките си хора. В Куба никой не страда от депресия, защото хората цял ден пеят и танцуват и вместо да се търкалят пред телевизура, излизат сред хората, общуват и се забавляват, макар че едва ли са толкова за завиждане според нашите критерии.

Това не е лоша идея и за нас. Вместо да изпадате в зимен сън, по добре е да излезете от “бърлогата” си и да се поразходите по широкия свят, да се заемете с интересни и полезни занимания. Даже и на работа, ако тя е скучна и рутинна, е възможно да се създаде микроклимат на позитивизъм, да се преустрое работното място, да се създадат по-комични правила.

А дома ни, той трябва веднага да се превърне в страната на чудесата и всичко да се преобърне в позитивна насока - нещо като творческа лаборатория за радост и оптимизъм. Всеки ден да изнамираме по едно ново “ястие” на щастието, даже в миенето на чиниите или действията с прахосмукачката. С всичко може да се експериментира - мебели, прибори, книги…

Творчество - ето го ключа за изход и от най-дълбоката депресия. Без значение с какво. Създайте икебана, вземете си бонсай, научете оригами и покрийте всичко с книжни фигури, извадете фотографиите си и сложете някои от тях в рамки. Подредете книгите си по нов начин и така всичко ще се промени.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0151: Какво представлява социалната психология (Kakvo predstavlyava socialnata psihologia)?

2011-11-10T21:00:00.000-08:00

Хората, даже без да си дава сметка, ежедневно се занимава с въпроси от областта на социалната психология (СП), когато се питат

„защо той или тя постъпи така?”,
„какво ще стане, ако тези двама души се срещнат утре?”,
„какво вижда тя в него или той в нея” и т.н.

Разликата между наивния психолог, какъвто е всеки човек и изследователя-психолог е, че първия използва равнището на здравия смисъл, за да си обясни горните наблюдения, а втория – търси научното обяснение за едно или друго човешко поведение.

Задачата на науката обаче не е да оборва непременно онова, в което хората вярват, защото научното обяснение не винаги е различно от обяснението което се прави на равнището на здравия смисъл.
Много често наблюденията на непредубедените хора и съжденията, които те правят носят точно толкова истинност, колкото и съжденията, които са направени по пътя на строгите научни наблюдения.

Самата социална психология е един от най-перспективните клонове на психологическата наука, който изучава психичните явления, възникващи при взаимодействието между хората в групите и колективите и по-широко – в различните организирани и неоганизирани човешки общности.

От много време, в психологическата наука, за основа на теоретическия анализ, се вземаше личността като някакъв особен феномен. Връзките на личността с обществото се подразбираха, но не бяха предмет на конкретно изследеване.

А днес остро се чуства необходимост от достоверно познаване на социално-психологическите връзки на хората, от установяване на много от загадките за човешкото поведение –

как хората се обичат,
защо се мразят,
как си помагат,
как си вредят,
как се осъзнават като индивиди,
как се възприемат като членове на групи.

Между знанието за нещата и тяхното прилагане обаче има голяма разлика. Това поставя въпроса за връзката между социалнопсихологическото знание като базисно научно познание и неговите приложни възможности.

Запознаването с началото и развитието на СП несъмнено ще засегне въпроса за връзката между социалнопсихологическите изследвания и проблемите на конкретното общество, в което социалната психология се развива.

Стремежът на учените в момента когато установят СП като наука е да извършат колкото се може повече абстрактни и лабораторни изследвания. Този техен стремеж се обяснява с желанието им да получат максимално достоверна и валидна информация.

По този начин се утвърждава мястото на социалната психология като сериозна наука. От естествените науки ни е завещан принципа, че колкото „по-чисто” е дадено изследване, толкова по-сигурно то ще може да се определи като научно обосновано.

С течение на времето обаче проблематиката на обществото намира все по-голямо място в проблемите на социалнопсихологическата наука, включително и в лабораторията. Независимо от това допреди няколко десетилетия имаше ясно разграничение между чисто приложната и чисто научната СП.

Представителите на приложната част работеха основно в държавните организации, в индустрията и другаде, а теоретиците бяха останали в университетите. Интересът към приложната наука напоследък нараства. Нарастват и изследванията на взаимоотношенията на хората в естествената им среда.

Всъщност изследователите разбраха, че както контролът и точността на лабораторията позволяват да се изолират определени причинно-следствени взаимоотношения, така съдържанието и усложненията на средата помагат да се определят понятията, които трябва да изучава дадена социална наука.

Сега социалната психология има възможност да провери приложимостта на своите знания в много области, сред които

здравето,
околната среда,
правото,
управлението,
комуникацията и т.н.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0150: Регулиране на страх и тревожност (Regulirane na strah i trevojnost).

2011-10-21T02:34:00.000-07:00

Регулацията на различните психологически състояния е дейност, насочена към

активиране,
насочване,
контрол и
корекция

на поведението от гледна точка на очакван резултат. Ние обаче, не винаги регулираме целенасочено своето поведение. Много често то е несъзнателно моделирано от някакъв страх, фобии, тревожност и т.н.

Страхът е фундаментална емоция, която е създадена по генетичен път и се предизвиква от предусещане за болка. Той е предмет на емоция – преживяване, което се предизвиква от относително конкретен източник, като при фобиите се придружава с такива поведения, които нямат приспособителна стойност. Фобията и паниката са вече клинично състояние на страха.

Докато тревожността се разглежда

и като стабилна, фундаментална черта на личността
и като една от основните форми на нарушаване на нервно-психичното здраве,
и като временно емоционално състояние.

Тревожността се разпознава и разграничава по два признака:

Страх е реакцията на конкретни, специфични дразнители, докато тя е реакция спрямо неопределени общи дразнители и ситуации;
Страхът е адекватна, основателна реакция на реална опасност, а безспокойството е блокиращо поведението на човека несигурност, разлято и неадресирано вътрешно притеснение без никаква външна причина.

Обикновенно тревожния човек очаква някакво предстоящо, неопределено нещастие и въображението му ражда зловещи предчуствия, които разполага в близкото или далечно бъдеще. Когато те се свързват с определен обект или ситуация, те се проявяват като фобии, а най-разпространените от тях са:

агорафобия,
страх от припадаци,
клаустрофобия,
еритрофобия,
страх от болести и т.н. .

Често срещаните причини за тях са:

различни вътрешни конфликти – неразрешени и понякога подсъзнателни;
изтласкана връждебност – към конкуренти и началници, към близки и др., - често свързана и с чувство за вина;
нестабилна самооценка – вечно тревожни са хората, които не са това, което изглеждат в собствените си очи и в очите на околните; те постоянно се безпокоят дали впечатлението, което създават е истинската им същност.

Добро описание на тревожността дава основателя на персонализма Еманюел Муние (1905-1950). Обезпокоеният човек е потънал в несигурност с свободно плававащи характеристики. Стотици са причините, по които тя се конкретизира. Преминаваща лесно от угризения на съвестта към тревожно вслушване в работата на вътрешните органи, от безпокойство за утешния ден към метафизични терзания.

Тревожният по натура човек върви пред тревогата си. Той я проецира върху света и вижда да го наближават създадените от него призраци. Постоянно състоянието на несигурност предхожда каквато и да е външна причина и се вкопчва в най-незначителната от тях. Универсалните му страхове се плъзгат от едно предчуствие към друго, от едно опасение към друго.

Очаквания и разлики, пътувания, планове, дребни неразположения, изненади – всичко може да послужи като повод за пристъп на тревожност, а това изчерпва човешките сили. Ето защо не е чудно, че високото равнище на безспокойство като правило води до снижаване ефективността на дейността, докато ниското й ниво довежда до повишаване на резултатите.

Колкото по-ярко изразена е тя у даден човек, толкова по-голяма е вероятността неговото поведение да бъде неадекватно на дадените обстоятелства и да го сполети провал в подетото начинание. А това, от своя страна ще затвърждава неговите фобии.

По резултатите от различни психо-тестове се вижда, че независимо от професията, с която се занимават хората, винаги е на лице някакъв стрес, който пречи по накакъв начина на тяхната работа. За това е необходимо всеки до някаква степен да се справя със този стрес.

Нашият век, смята американсия учен Чарз Спилбъргър, е век на тревогите. Съвременният живот е изпълнен със ситуации, възприемани от хората като важни, отговорни , решаващи или пък застрашаващи личността. Всички те пораждат безспокойство у всеки, но прекалено силно, разрушаващо е то у тревожните хора.

Съществуват наблюдения, според които у хората, които на младини са упражнявали дейност, в която е имало важни, решаващи събития – например:

- спортували са и са участвали в отговорни състезания;
- излизали са на сцена или на трибуна;
- явявали са се на конкурси от различен характер, участвали са в различни диспути;
- срещали са се и са се преборвали със съперници и опоненти в сериозни или игрови съревнования,

такива хора придобиват житейска закалка отрано и по-лесно преодоляват тревожността, те дори трансформират безспокойството в засилена мотивация и мобилизация.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0149: Внимание - специализиран психологичен процес (Vnimanie - psihologichen proces).

2011-09-18T22:56:00.000-07:00

Вниманието (В.) е специализиран психичен процес и състояние на насочване и съсредоточаване на Аз-а на индивида върху едни или други аспекти на ситуационното поле, при което се образува фокус на диференцирано преживяване и периферия с по-малко отчетливо преживяване. Така едни аспекти на преживяването добиват усилени образи и диференцирана значимост за сметка на други.

Най-често отъждествяваме вн-то със съзнанието, защото чрез него насочваме съзнанието, понякога и подсъзнанието, си към по-важни обекти или субекти с различно значение. И в зависимост от значимостта на дадения предмет се определя колко силно ще бъде насочено В. ни към него и до каква степен ще се запамети в нашето съзнание.

В-то може да придружава всякакви други психични процеси, сензо-перцептивни, паметови, мисловни. Следва да се отбележи, че то по-често и естествено съпровожда психичните процеси, осъществяващи връзка с наличния фрагмент на света “тук и сега”, т. е. сензо-перцептивните преживявания. В тях В-то е предназначено да подготви, настрои субекта за нови, силни и необикновени стимулации, или за да осигурява максимално бързи и адекватни реакции на внезапни, но евентуално важни събития.

Чрез вниманието човек прави връзка с други два важни психологически и познавателни процеси – мислене и въображение. Чрез В-то се сигнализира и акцентира върху момента на действие – тук и сега. То ни подсказва, на подсъзнателно ниво, към кое действие или предмет да се насочим. Но също така това, което ни привлича в-то, разпалва нашето въображние и съзнанието ни започва да работи. Накратко, фокусът му задава и удържа темата на момента, темата на наличния фрагмент „тук и сега”.

В-то се акцентира директно върху това да ускорява и тонизира движенията на човешкото тяло в зависимост от ситуацията , в която се намира и степента на опасност на самата ситуация. То е свързано и с друга функция, която е свързана със съсредоточаване на усилия върху обект, който следва да бъде овладян поради една или друга извън-биологична необходимост. Тук vnimanieto създава преживявано поле на действие на субекта и „обединява” външното или вътрешно действие с предмет сякаш това се прави от някаква „вътрешна ръка” от „вътрешно внимание” (подсъзнание).

Видовете вн-ие биват :

неволево,
волево и
послеволево.

Неволевото се базира изцяло на ориентировъчния инстинкт. То се нариача първично и инстинктивно и се активира спонтанно, бързо и принудително. Неволевото в-е се съпътства от наситени емоции и ефекти – на уплаха, безпокойство, гняв, любопитство и др. При активиране на неволевото в. организмът изпитва повишен физиологичен стрес. Проявите му са наситени, краткотрайни и провокирани от усещания или възприятия, т. е. от външни фактори.

Тъй като е вроден автоматизъм, първичното вн. действа принудително и не се поддава на обучение, а също не се и отучва. Понякога неволевото В. се провокира от промяна, изразяваща се в прекъсване на стимулация – ако покрай субекта се говори, настъпването на мълчание предизвиква преместване на фокуса на в-е към променената ситуация.

Това означава, че неволевото вним. е по същество насочено не към стимулацията, а към изследване на значението на промяната в текущата ситуация, т. е. то активира когнитивните процеси на индивида. Другата негова функция е да повиши мобилизационната готовност за бързо действие и това става също автоматично и едновременно с когнитивната активация.

Със силата на волята се реализира волевото внимание. То е породено от някакъв субект, предмет, действие. Действието на волевото вн. може да се определи като вторично спрямо това на неволевото в. Провокира се от интересите и мотивацията на субекта и става по ефективно с уражняваето му.

Волевото В. е пригодено да регулира хода на абстрактни ситуации – такива, в които се изисква съобразяването и комбинирането на символи и преобразуване на природни материали по символична схема. Затова, когато е насочено към вътрешни процеси, то се обозначава като „интроспективно внимание”. Волевото вн-е може да участва като механизъм на реализация на сложни волеви действия и да се превърне в умение да се внимава в дадена ситуация, в която в-ето е ангажирано.

Послеволевото внимание се появява тогава когато индивидът развие силна положителна мотивация за някакъв вид дейност. То започва преднамерено и с известна принуда от страна на Аза, но след това става след-волево или волево.

Няколко са външните белега, по които може да се разпознае когато човек внимава. Това са : позата на мислителя, когато индивидът неволно е заел тази позиция, мимиките на лицето, които го издават, инстинктивното задържане на въздуха, което показва до каква степен е съсредоточено съзнанието му. Силно зяпналата уста е един от основните показатели за това, че човек е насочил в-то си към нещо, която от време навреме има и комичен ефект.

Нееднаквото възприятие на един и същ обект води до колебание на вниманието. Човек може да съсредоточи (фокусира) в-то си върху един предмет или действие. Останалите неща, които го заобикалят, на тях индивидът обръща внимание, което е неявно. Обемът на вн-то се определя от способността на възприемане за много кратко време определен брой еднородни дразнители.

Той съвпада с обема на краткосрочната памет, на възприятието и на осъзнаването. Концентрацията е способността да задържим вн-то си върху един от множество разнородни дразнители. Съсредоточеното В. създава и запълва фокуса на вн. и се мести в ситуационното поле.

Разсеяността е неспособността да задържим в-то си към един обект. Вн-то активно структурира текущата ситуация, задава тема, ритъм и разпределение на основните ресурси за нейната обработка и осмисляне. Така то, заедно с краткосрочната памет, е ключов механизъм в ситуационната организация на опита.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0148: Съвременна психотерапия - статус, реалности, модели на приложение (Savremenna psihoterapia).

2011-09-11T00:52:00.000-07:00

Съвременната психотерапия е вид лечебен метод, който се свързва с въздействие върху личността, с цел постигане на душевно равновесие или преодоляване на проблем.

Психотерапията се осъществява изцяло под формата на общуване между терапевта и неговия пациент, като в това направление има различни школи, които обясняват въздействието върху личността по различен начин.

Психотерапията цели преодоляване на психични и/или телесни страдания. Както е известно, основен клон на психотерапията е анализата, като за неин баща се счита Фройд, тоест, тя се развива през 19 век, но всъщност, съществува от векове, като при това, различните общества или религии имат свой собствен начин на въздействие върху психиката на личността, независимо дали става въпрос за ритуали, обредни песни или разговори.

Психотерапията се основава на мощното въздействие, което имат психичните процеси върху дейността на всички органи и системи в човешкото тяло.

В съвременната психотерапия съществуат две противоположни тенденции. Едната е свързана със все по-голямото диференциране и роене на подходите в рамките на всяка от основните школи. Другата, интегративна тенденция е свързана с взаимното проникване и постигане на вътрешна съгласуваност между теоретичните и методологични постановки на различните школи.

По този начин се постига преодоляване на едностранчивостта, присъща на всеки отделен подход, като се търсят възможности за най-цялостно, индивидуализирано и адаптирано към конкретната личност и проблем, терапевтично въздействие. През последните десетилетия интегративните подходи излизат и извън рамките на психотерапията, като търсят общ език и съгласуване с медикаментозната терапия и методите на социалната работа.

Най –характерното е, че съвременните психотерапевти използват разнообразни методи за въздействие, при това, в практиката навлизат и нови методи и форми – така например, нова форма е фамилната терапия която променя фокуса на интервенциите от вътрешния свят на индивида (предмет на индивидуалната психотерапия) към семейната система (семейната група).

Фамилната терапия е метод, който може да се използва самостоятелно или в комбинация с други терапевтични подходи. Той е подходящ за преодоляване на затруднения във взаимоотношенията между семейните членове или при промяна в състава на семейството (развод, смърт, брак между веднъж разведени хора и т.н.), както и за лечение на психични проблеми.

Друга форма, която намира приложение е груповата терапия, която се използва за въздействие чрез различни групи - те могат да бъдат малки или големи групи, като този тип терапия успешно се използва при лечение на алкохолизъм, зависимост и пр.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0147: Фактори, допринасящи за стреса и начини за противодействие (Stres - faktori i protivodeystvie)

2011-09-01T21:03:00.000-07:00

Стресът е изкуствено създадено емоционално състояние, изразяващо се с повишено психично и физично натоварване. Постепенно между човек и средата се получава едно равновесие на действията – хомеостаза.

Стресът се предизвиква от нарушаването на синхрона между човек и околната среда. Причинява се от различни стресори, които могат да бъдат най – различни –

смяна на обстановката,
нова работа,
раздяла с любим човек и др.

Всяко събитие, което нарушава обичайния ход на живота, може да бъде причина за стрес. Той предизвиква повишаване или спадане на телесната температура и кръвното налягане, пребледняване, зачервяване.

При някои хора предизвиква истеричен смях, а при други може да доведе до появата на различни конфликти и негативни състояния,

агресия,
афект,
шок,
страх,
безпокойство и
тревожност.

Тези емоционални състояния са неизменна част от нашия живот. Те се отразяват върху начина на действия и върху нашата душевност.

Тревожността е лошо предчувствие, предизвикано от заплахата и от безизходността. Има разрушителна сила, и е предвестник на страха.

Страхът, причинен от стрес може да ни скове, да ни доведе до отчаяние, но също така може да ни тласне да се изправим срещу проблема.

За да възникне стрес, е необходимо външните събития да се отнесат към вътрешния свят на Аза, към неговите очаквания и към неговите оценки за евентуални негативни последици. Съществуват различни фактори, допринасящи за стреса:

- загуба на смисъл на това, което се прави;
- натиск на времето;
- нереалистични очаквания;
- напрежение, което е създадено от различни конфликти;
- несигурност и финансови проблеми;
- ниска самооценка и самочувствие.

За появата на стрес е необходимо да има и някакви причини. Те могат да бъдат:

- проблеми в интимното общуване;
- средата, в която личността живее;
- перфекционизъм, който създава една несигурност в собствената оценка, и оценката която му дават другите;
- непоносимост към самия себе си и околните;
- избухливост и гняв;
- загуба на чувството за хумор и желание за живот;
- много силно изграден стремеж за съревнование с другите;
- загуба на самоуважение.

Когато човек е в състояние на стрес, започва да има трудности при вземане на различни решения, увеличава употребата на алкохол и цигари. Прибягва към употреба на различни успокоителни средства, и дори към наркотици.

Човек засилва своите негативни мисли. Става озлобен към околните, изпитва омраза и може да прояви агресия и насилие. Става враждебен, изпитва недоверие към своите близки, приятели и познати. Човек се затваря в себе си и има усещане за малоценност. Ако стресът се задържи за по– дълго време, той води до сериозни здравословни проблеми.

Човешкия живот е пълен със стресови ситуации, и ние трябва да умеем да им се противопоставим, да се справим с тях. Това става чрез различни стратегии за противопоставяне на стреса. Изпадайки в стрес, понякога ние използваме една стратегия, която напомня на поведението борба – бягство. Това поведение се нарича поведение от тип А. Хората с това поведение се характеризират с:

- загуба на самооценка, която поражда вътрешни съмнения, породени от това, което Аза мисли за себе си. Той е изпълнен с нереалистични очаквания, и всички постижения се оценяват през тези очаквания, негативни сравнения с другите и чувство за вина от непостигнатото;
- силна агресивност, изразяваща се в желанието за доминиране над другите;
- враждебност – всяка фрустрация създава гняв, неспособност да се обича и да се приема обич. Това води до загуба на близост във връзките ни с околните.

Хората с такова поведение са вечно забързани, никога нямат достатъчно време, за да постигнат своите цели. Тези хора нямат добри емоционални връзки. Оценяват събитията и ситуациите, като заплашващи, което от своя страна води до затруднения да се разграничава това, което може да се контролира, от това което не може.

Такова поведение създава непрекъсната напрегнатост, неефективни действия. Азът не е научен да се радва и да цени нещата, които има. Факторите за появата на стрес са много. Добре е да ги познаваме, за да им противодействаме ефективно.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0146: Психологически особености на възприятието (Psihologicheski osobenosti na vazpriyatieto)

2011-08-25T22:50:00.000-07:00

Ако не се замисляме много, предположението, че светът на нашите възприятия е идентичен с физическия свят, който ни заобикаля, изглежда напълно разумно. На пръв поглед възприятието изглежда недвусмислено и точно.

Ако нашата представа за реалността се основава единствено на сетивната информация, светът около нас би изглеждал твърде объркан, защото информацията, която получаваме от сетивата си, невинаги отговаря на действителността.

Понякога „очевидното” се оказва погрешно. Защо понякога „показанията на сетивата ни” могат да ни излъжат? Или, което е още по важно, как успяваме да получим съдържателна и точна представа за околния свят, щом сетивната информация за него не съответсва и често е в противоречие с действителността?

Отговорът на тези въпроси се крие в психологическите процеси, чрез които сетивната информация се организира и интерпретира. Понятието усешане се отнася до непосредствените преживявания, предизвикани от прости, изолирани стимули. Докато възприятието включва организация и интерпретация на тези стимули с цел осмислянето им.

Например, когато слушаме как един човек пее, ние усещаме силата и височината на звука, докато способността ни да чуваме последователността от звуци като песен е акт на възприятието. На следващото, по-високо равнище, ако разбираме и разпознаваме думите на песента, нашето възприятие прераства в един по-сложен процес на интерпретация, който включва паметта и мисленето и който наричаме познавателен процес.

Нашите сетива са само средство за познаване на света, а не прозорци, през които светът прониква в нас. Те са приспособления на мозъка, които реагират на различни форми на енергия. Видът, звуците и миризмите, които характеризират една сцена от външния свят, се регистрират от зрението, слуха и обонянието чрез светлините и звуковите вълни и молекулите на ароматните вещества.

Нещата в заобикалящия ни свят (слънчевата светлина, дървото и водата) се определят като отдалечени (distal) дразнители, докато различните форми на физическата енергия, които въздействат върху сетивата (светлинни вълни, звукови вълни и молекули), се наричат близко разположение – дразнители. Нашето възприятие на далечните обекти се получава чрез близко разположените дразнители, които сетивата регистрират.

Обикновено не си даваме сметка за това, че преживяванията ни, свързани с отдалечени обекти, се основават на интерпретация на близко разположените дразнители. Едва когато бъдем излъгани от погрешна или противоречива сетивна информация, ние разбираме колко важен за възприятието е процесът на интерпретация. Нашият мозък налага ред във физическия свят.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0145: Невропсихология (Nevropsihologia).

2011-08-21T07:25:00.000-07:00

Невро-психологията е тази клинична и експериментална област, която се занимава с изучаването, разбирането, оценката и лечението на пряко свързаното с мозъчните функции поведение. Въпреки, че тя най- често работи с хора с някаква степен на мозъчна патология, невропсихологията се занимава и с индивидуалните различия при нормални хора, които се дължат на различия в мозъчните функции или организацията им.

Невропсихологията е продукт на психологията и неврологията и е тясно свързана с поведенческата неврология. Много от специалистите в нея се обучават от невролози в медицински училища и имат висше психологическо образование.

Връзката между функционирането на мозъка и поведението на хората е призната още в 3500 г. пр. н. е. в папируса, открит от Едуин Смит и има някои данни, че това взаимоотношение е било наблюдавано още от периода на късния палеолит. Макар древните мислители да са смятали, че човешката мисъл и интелектуални способности се намират в мозъка, те не са постигнали съгласие точно коя мозъчна структура е отговорна за интелекта.

Съвременните схващания за функциите на мозъка започват да се развиват едва през 19 в. Гал постулира, че мозъкът се състои от многобройни отделни органи, всеки от които отговаря за едно психологическо умение като “остроумие” или “четене”. Той е първият голям изследовател, който смята, че конкретните психични функции са локализирани в конкретни зони на мозъка.

Теорията за локализацията е потвърдена от френския хирург Пол Брока. На базата на аутопсии на двама пациенти с изгубена способност за експресивна реч, Брока съобщава, че е открил мозъчната зона, в която е локализирана моторната реч. Приветствана от мнозина като голямо откритие, работата на Брока води до безброй изследвания, които се опитват да локализират конкретни психични функции.

Независимо от популярността на теориите за локализацията, през 19 в. много специалисти са ги отхвърляли. Флуранс предприема серия от критики и защитава теорията за еквипотенциалността, според която интелектуалните и психичните умения са продукт на мозъка като цяло, а не на конкретни, локализирани зони.

В началото на 20 в. невролози приемат тази гледна точка. Макар да признават, че базисните моторни и сетивни функции са локализирани и според тези теоретици висшите интелектуални функции са продукт на целия мозък. Всяко увреждане на мозъка, независимо от местоположението му, води до нарушение на висшите интелектуални способности.

И двете теории са оказали значително влияние върху оценката на мозъчните нарушения в клиничната невропсихология. Изследователите, защитаващи еквипотенциалната гледна точка, се стремят да открият един или няколко теста, които да измерват базисните висши интелектуални способности, увредени при всички видове мозъчни поражения.

Психолозите, възприели гледната точка на локализация, насочват усилията си към откриването на тестове, които да измерват всяка една от опосредствените от мозъка психични способности, позволявайки по този начин да се оценяват не само опосредствените психични способности, но и локализацията им в конкретни мозъчни участъци.

През последните десетилетия невро-психологията става все по-специализирана област, в която работят хора с по-обширно обучение от обичайното за клиничните психолози. Психологът, който преди се е занимавал само с разпознаването на мозъчно увредените от другите пациенти, сега все повече участва в прецизното определяне на природата и размера на мозъчното увреждане, оценяване на лечебните програми, определяне на прогнозата за пациента и планиране на рехабилитационните програми.

Днес нови техники с рентгенови лъчи могат безболезнено и без риск за живота на пациента да представят образно мозъчната атрофия. По този начин много от оценките, някога изисквани от психолога, сега са в ръцете на неврорадиолога. Според много специалисти това показва, че психолога трябва да изпълнява различна роля в невродиагностиката.

Една алтернативна роля включва детайлен анализ на мозъчните синдроми такива, каквито се изявяват в отделния пациент. Това означава оценяване на такива умения като

обща интелигентност,
перцептивно-моторно функциониране,
говор,
гъвкавост на реакциите,
бързина на реакциите,
внимание и
концентрация.

Приемането на тази нова роля води до повдигането на съществени въпроси за връзката на невропсихологията с традиционните модели на подготовка в психологията. Някои невропсихолози започват да разглеждат себе си като принадлежащи към подспециалност, като например клиничната психология.

Като подспециалност тази област ще изисква свои собствени учебни програми, критерии за акредитация, за издаване на разрешителни за работа и други професионални проблеми, които очертават всяка независима подспециалност. Обратното, някои невропсихологията като подспециалност на клиничната психология. В този модел обучението по клинична психология се допълва със специализирано обучение по невропсихология.

Представители на различните ориентации могат също така да преглеждат пациентите и да практикуват по много различен начин. Тези, които са получили обучението си в по-неврологичната традиция, най-често преглеждат пациенти с ясни дефицити в мозъчните функции и особено тези с афазия, поради ударението, което много известни поведенчески невролози поставят на говорните нарушения.

Техните прегледи са предимно качествени и се основават по-скоро на това, как пациентът извършва нещо, отколкото на резултатите, получени по по-традиционен начин. Тестовите процедури могат да бъдат стандартизирани, но често се модифицират, за да отговорят на конкретните нужди на пациента и впечатленията на изследващия.

Обратното, други могат да приемат по-количествен подход към тези проблеми, разчитайки на богатата история на количествената психо-метрична оценка. Тези подходи могат да варират от изследване с един-единствен тест (сравнително изоставен сега) до изследване с батерия от тестове, което печели растяща популярност през изминалото десетилетие.

Тези подходи наблягат върху изработването на нормативи за представянето на тестовете, които позволяват обективен анализ на дефицитите, демонстрирани от пациента, а не толкова разчитане на чисто интуитивната оценка. Въпреки всичко, за да бъде ефективен, подходът изисква знаещ и умел клиничен психолог, тъй като моделите на резултатите могат да се променят от много фактори, включително областта на мозъчното увреждане, скоростта на поява на травмата, процеса, причиняващ увреждането, предболестното равнище на интелигентността, степента на възстановяване, както и много други.

Днес пред невропсихологията стоят много важни въпроси, включително

индивидуално срещу стандартизирано оценяване,
количествено срещу качествено изследване,
отделни тестове срещу батерии от тестове,
ролята на клиничния психолог и на
рехабилитацията.

Поддръжниците на индивидуализирания подход обикновено защитават тезата избирането на тестовете за пациента да става въз основа на повода за изследването, началната информация и началните и последващите клинични впечатления. Невропсихолозите, използващи този подход, твърдят, че индивидуализираното изследване позволява на клиничния психолог да концентрира усилията си в областите, в които пациентът показва най-голям дефицит.

Теоретично този подход позволява на психолога да достигне до детайлна оценка на пациента за най-кратко време. Тези, които не използват подхода, посочват, че точността на процедурата силно зависи от уменията на отделния невропсихолог.

Ако въз основа на преценката му се използват правилните тестове, това ще доведе до много ефективен преглед. Ако обаче тестовете не оценят правилно дефицита на пациента, тогава изследването ще бъде в най-добрия случай неадекватно, а в най-лошия-подвеждащо.

Освен това, твърдят опонентите, този подход не позволява събирането на системни данни за пациентите и нарушенията и в резултат изводите, до които може да се достигне от серия от пациенти или поне научната им валидизация, са ограничени.

Поради тези ограничения много психолози използват стандартизиран тест или батерия от тестове, избрани да представят това, което те смятат за основни измерения, релевантни на оценяването на подозираната мозъчна дисфункция. Всички пациенти се оценяват по тези измерения.

Стандартизирания подход обаче има ограничения. Първо, колкото по-подробно е изследването, толкова повече време ще отнема-някои от най-пълните батерии могат да отнемат един или два дни, за да бъдат завършени. Най-накрая стандартизираната серия от тестове може изобщо да засегне област, важни за даден пациент, но не и за пациентите изобщо. Ефективен компромис за справяне с ограниченията на стандартизираното изследване е този подход да се комбинира с по-гъвкавото допълнително изследване.

Количествения подход се опитва да сведе всички резултати от тестовете до набор от числа, които могат да се използват за сравняване на резултатите на здрави и увредени нормативни групи. На базата на такива сравнения може да се вземе диагностично решение. Защитниците на количествения подход подчертават, че той се опира на обективни показатели, които могат да бъдат възпроизведени и от други изследователи, и поставя ударение върху изследователските резултати, събрани при контролирани условия.

Качествения подход акцентира по-скоро върху начина, по който човек се опитва да завърши теста, отколкото получената от него оценка. Това позволява на психолога да разбере базисните процеси. които водят до съответното изпълнение на пациента. След като тези процеси се разберат невропсихолога може да определи източника на мозъчната дисфункция и неговото значение за възстановяването на човека и рехабилитационното лечение.

Поддръжниците на качествения подход могат да променят процедурата с цел да получат по-ясна картина на изпълнението на пациента, нарушавайки стандартния подход, необходим за количествените данни. Тези данни не е задължително да са взаимо-изключващи се. Умелите психолози най-често използват комбинация от тези процедури.

Традиционно много психолози са използвали само по един тест за оценяване на свързаните с мозъка нарушения. Днес обаче се признава, че този подход по принцип не е ефективен и затова много психолози избират много тестове и вземат решения въз основа на цялостното изпълнение на пациента. В идеалния вариант тестовете в батерията представят различни способности, повлияни при мозъчно увреждане.

Използването на батерии от тестове позволява също да се използват по-комплексни подходи при интерпретацията. Тест за деснохемисферни способности може да бъде сравнен с тест за левохемисферни способности. Приема се, че вербалните тестове и тестовете за моторните и сетивните функции на дясната страна на тялото представят работата на лявото полукълбо, а сетивните функции на лявата страна на тялото-работата на дясното полукълбо.

При използването на батерия от тестове може да се прави анализ на модела на тестовите резултати. Той може да представлява най-мощното средство, с което разполагат клиничните психолози за разрешаване на по-трудните, неуловими случаи на органичен мозъчен синдром.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0144: Умората предизвиква стрес (Stres i umora).

2011-08-16T05:05:00.000-07:00

Дейностите, в които сме въвлечени, са източник не само на радост, но и на угнетеност и умора. Неудовлетвореността от дейностите и отношенията с другите могат да предизвикат стрес. Стресът е дезорганизираща реакция, с която отговаряме на ситуации, оценявани като заплашителни или предизвикателни. Стресът влияе на всичките ни реакции и поведение. Започваме да мислим прибързано и необмислено.

Съществуват няколко белега за появата на стреса:
•    трудности при вземане на решения;
•    фантазии, издаващи желание всичко,което се случва да е вече минало;
•    засилени притеснения относно отделна област от живота ни;
•    параноидни идеи и недоверие към околните;
•    негативни мисли, омраза, склонност към насилие;
•    засилено чувство за малоценност;
•    забравяне на обещания;
•    засилена употреба на алкохол, цигари, наркотици, успокоителни.

Източниците на стрес се класифицират се според:
-    продължителност на въздействие на стресорите;
-    качество на стресорите;
-    количество на стресорите.

Съществуват и няколко ключови събития, които влияят върху появата на стреса:
•    Травми, заболявания, загуба на сън;
•    Резки неочаквани изменения на физическата среда;
•    Особености на работната среда;
•    Различни загуби - близки хора, работа;
•    Нараняващи отношения, унижение;
•    Негативизъм, неразрешени конфликти, склонност към обвинение и др.

Стресът може да се появи и когато се фрустрират потребностите, оформящи вътрешното ни АЗ.
Това са потребности като:
1)    приемане;
2)    принадлеждност;
3)    компетентност;
4)    справедливост;
5)    идентичностсигурност;
6)    значимост;
7)    трансцендентност.

Всички те се отличават по съдържание, сила, продължителност, честота, интензивност, предсказуемост на въздействие.

Справянето със стреса зависи не само от силата на събитието, но и от нашите възможности - черти на характера, начин на мислене, нагласи, способности, опит.

Чертите на характера могат да засилят или отслабят възможностите за справяне със стреса. Черти отслабващи възможността за справяне със стреса:
1.    неустойчивост- отрязва вътрешното усещане за загуба на контрол;
2.    основната нагласа е „АЗ НЕ МОГА”, въздействията се възприемат като заплашителни;
3.    зависимост- отразява ограничения контрол върху живота ни;
4.    недоверие и враждебност - отразява стремежа към извършване на много неща едновременно;
5.    перфекционизъм-ограбва радостта и създава натиск.

Самовъзприемане и самооценяване
Начинът по който се самовъзприемане и самооценяваме също влияе върху стреса. Съществуват хиляди вярвания, които ограничават възможността за справяне със стреса:
1.    „Животът е прекалено тежък за мен”
2.    „Аз никога няма да направя нещо стойностно”
3.    „Аз никога няма да направя нищо значимо”
Чувствителността към отношението, което имаме към себе си влияе на събитията.

Приети ценности
Ценностите могат да засилят или отслабят стреса в живота ни. Те разкриват, това което е най-значими в живота ни, това на което сме се посветили.

Начин на мислене
Вярванията, които генерират стрес могат да се разделят в две групи:
- неистински вярвания за себе си, за връзката с другите, за живота;
- различни правила, задаващи задължаване.

Вярвания, които индуцират стрес:
-    вярвания, издаващи непринадлеждност и самота- разкриват убеденост за неприетост, недостойнство.
-    вярвания, издаващи некомпетентност- разкриват убедеността, че не сме способни да се справим.
-    вярвания, издаващи обреченост- разкриват убеждеността, че сме жертва.
-    вярвания, издаващи объркване в идентичността- разкриват объркаността и съмненията в себе си.
-    вярвания, издаващи несигурност- разкриват очаквания за провали.
-    вярвания, издаващи незначимост- разкриват убедеността в отсъствие на собствени ценности.
-    вярвания, издаващи безсмисленост .

Правила, индуциращи стреса:
1.    Трябва да направя другите щастливи.
2.    Не трябва да съм доволен от себе си.
3.    Не трябва да изразявам своите чувства.
4.    Трябва да се грижа за изпадналите в нужда.
5.    Трябва да съм щастлив.
6.    Трябва да съм отговорен.
7.    Трябва да съм лоялен към другите.
8.    Не трябва да бъда безпомощен.
9.    Не трябва да се доверявам на другите.
10.    Не трябва да допускам другите близо до себе си.

Правила, свързани с:
-    отхвърлянето и приемането- отразяват насочеността към избягване на отхвърлянето.
-    принадлеждността и изолацията- отразяват стремежа към избягване болката.
-    идентичността и объркване на идентичността- отразяват стремежа към отделяне от себе си.
-    избягване на несигурността- отразяват стремежа към контролиране на всичко, за да избегнат неприятностите.
-    избягване на незначимостта- отразяват стремежа към смирение

Справянето със стреса зависи от :
-    вярването, че можем да оказваме влияние върху своя живот;
-    вярването, че животът има смисъл;
-    вярването, че тягосните и обременителни събития дават възможност за себеусъвършенстване.

Същност на умората
Умората е предупреждение, че трябва да прекратим дейността, за да
въстановим своите физически и емоционални сили. Тя е механизъм, чрез който се приготвяме за възстановяване на изчерпаните сили. Умората се превръща в начин на живот, който не може да се преодолее дори и с дълга почивка. За да преодолеем умората, полагаме много усилия.
Нормалният цикъл усилие - умора- възстановяване е нарушен. Умората започва да се натрупва, което води до прекомерна умора и накрая до изтощение.

Изтощението може да е:
-    физическо, когато е вследствие от самопренебрежително отношение тласнем себе си зад предела на физическите си възможности;
-    емоционално, когато се поддадем на стремежа да правим всичко съвършено.
-    смислово, когато животът минава в скука.

Когато достигнем до изтощение, ние изпадаме или в депресия или в прекалена възбудимост. Те започват да се редуват. Когато до състояние на депресия, желанието да действаме изчезва, оплакванията от умора и безсъние се засилват, ставаме раздразнителни и безсилни.

Дори и в такива ситуации ние не се отказваме, защото вярваме, че волята няма предели и ако искаме да постигнем успех, не трябва да спираме. И ако все пак решим да се оттеглим, ние се изправяме пред страха да не бъдем отхвърлени и презрени, защото сме слаби и защото не можем да издържим.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0143: Стресът подпомага приспособителните реакции (Stres - prisposobitelni reakcii).

2011-08-03T20:42:00.000-07:00

Стресът е неспецифичен отговор на тялото на всяко поставено пред него изискване. Всяко изискване, поставено пред нашето тяло, е в известен смисъл уникално, т.е. специфично. Освен специфично действие всички агенти, на въздействието на които е подложен нашият организъм, предизвикват също така и неспецифично нарастване на необходимостта от осъществяване на приспособителни функции с цел възстановяване на нормалното състояние.

Стресът не е просто нервно напрежение. Стресови реакции се наблюдават и в по-низши животни, които нямат нервна система, а даже и в растения. Стресът не винаги е неспецифичен резултат от увреждане. Ефектът от действието на стресора зависи само от капацитета на организма. Всяка нормална дейност може да предизвика значителен стрес, без да причини вреда. Увреждащият или неприятен стрес се нарича “дистрес”. Дейностите, свързани със стреса, могат да бъдат приятни или неприятни. Дистресът е винаги неприятен.
Ханс Селие описва три стадия на протичане на стреса:
1.    реакция на тревога;
2.    стадий на съпротивление;
3.    стадий на изтощение;
При първия стадий се мобилизират адаптационните възможности на организма, като се черпят ресурси от повърхностната адаптационна енергия. Но организмът не може да издържи, ако постоянно и системно е на тревога.
Стадият на съпротивлението настъпва, когато организмът успява да постигне балансирано и устойчиво изразходване на адаптационните си ресурси. Признаците, характерни за реакцията на тревога, практически изчезват, а съпротивлението нараства над нормалното. С това се обясняват ефектите на тренираността и на закаляването на организма.
Но адаптационната енергия не е неизчерпаема. Ако стресорът продължава да действа рано или късно настъпва третият стадий- фазата на изтощението. Признаците, характерни за реакцията на тревога се появяват отново и те играят ролята на сигнали - призиви за помощ. Ако помощта не се появи организмът се изтощава необратими, настъпва по- бързо стареене, а в по- тежки случаи индивидът може да загине. Стареенето е резултат от всички стресове, на които е бил изложен организмът през целия си живот. Всеки стрес, особено този, предизвикан от фрустрация, неуспех в работата и в живота и др., оставя в нашия организъм необратими химически следи, които се натрупват и формират признаците на стареене на тъканта. Друг такъв механизъм, който води до окончателното изтощаване на адаптационната енергия в процеса на стареенето е кумулативният ефект от непрекъснатата загуба на малки частици невъзстановима тъкан (в мозъка, сърцето и т.н.) , дължащи се на различни увреждания или на разкъсване на малки кръвоносни съдове.
Един от най- типичните източници на психичен стрес е неизвестността. Когато човек се намира в среда, в която постоянно не му достига нужната информация, тогава отрицателните емоции лесно прерастват в безпокойство и тревога. Но ако стресорите-

неизвестността,
изненадите,
неочакваните значими събития и
непредсказуемите конфликти реакции-

продължават да действат, човек изчерпва защитните си сили и настъпва изтощение, което се проявява като нервна преумора, хронична невроза и други.
Хората са твърде различни помежду си - едни са силно предразположени в психологически план към стресови реакции, други са по-устойчиви.
На тази основа в практиката се прави внимателен подбор на кандидатите за професии и служби, характеризиращи се с високо ниво на стрес. Някои от най- честите причини за възникването на негативен психичен стрес са:

- Състоянието на неизвестност и непознаване на обстановката в която човек се намира.
- Очакването на неприятни събития.
- Всяка рязка промяна, която изисква цялостна пренагласа в поведението.
- Всякакви междуличностни конфликти и резки промени във взаимоотношенията.
- Ситуациите, в които човек е сполетян от неуспехи или разочрования при опита си да достигне силно желани цели.
- Прекомерна физическа умора и психическо изтощение.
- Всякакви състояния от пълната изолация и самота, които могат да породят отчаяние и интензивен стрес до незадоволена силна любознателност, скуката, еднообразната и монотонна работа, при които постепенно се акумулира стрес.

Много често влиянието на посочените по-горе психични стресори не зависи толкова от техните свойства, а от начина, по който субектът ги възприема, оценява и осмисля.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0142: Физиологичен стрес / Fiziologichen stres.

2011-05-10T22:54:00.000-07:00

Физиологичният стрес е отговор на всяко предизвикателство отправено към тялото. Какъвто и да е възникналият проблем, той може да бъде посрещнат само с една от двете основни форми на реакция: Активна - чрез борба, и пасивна - чрез бягство или примирение. Съществуват големи различия между отделните хора по отношение степента на удовлетворение, което те получават от своето пасивно или активно поведение. Но какво е стрес?
Организмът реагира на различните проблеми по стереотипен начин, с идентични биохимични промени, които по същество са предназначени да помогнат на организма да се справи с всякакъв род изисквания към човешката машина.

Факторите, които предизвикват стрес се наричат стресори и са доста различни, но независимо от това всички те по същество предизвикват една и съща стресова реакция. Стресът е неспецифичен отговор на тялото на всяко поставено пред него изискване. А всяко изискване, поставено пред нашето тяло, е в известен смисъл уникално, т.е. специфично. Освен своето специфично действие, всички агенти, на въздействието на които е подложен нашият организъм, предизвикват също така и неспецифично нарастване на необходимостта от осъществяване на приспособителни функции с цел възстановяване на нормалното състояние. От гледна точка на предизвикващото стрес въздействие няма значение дали агентът или ситуацията, с които се срещаме, е приятна или неприятна. От значение е само интензивността на изискването за преустройство или приспособяване. Различни фактори като студ, топлина, лекарства, хормони, мъка и радост, предизвикват идентична биохимична реакция. Стресорният ефект на едно изискване, поставено пред организма, не зависи от вида на приспособителната реакция, която е необходима, за да се посрещне това изискване. Затова нека да изясним и какво не е стрес?
Стресът не е просто нервно напрежение. Стресови реакции се наблюдават и в по-низши животни, които нямат нервна система, а даже и в растения. Стресът не винаги е неспецифичен резултат от увреждане. Ефектът от действието на стресора зависи само от капацитета на организма. Всяка нормална дейност може да предизвика значителен стрес, без да причини вреда. Увреждащият или неприятен стрес се нарича “дистрес”. Дейностите, свързани със стреса, могат да бъдат приятни или неприятни. Дистресът е винаги неприятен.
Стресът не е нещо, което трябва да се избягва. Той и не може да бъде избегнат. Пълната липса на стрес означава смърт. Приятното, както и неприятното емоционално възбуждане се придружава от нарастване на физиологичния стрес (но не задължително и на дистреса). Съгласно теоретичния модел на отношението между стреса и жизнения път, както лишаването от стимули, така и прекомерната стимулация се придружават от нарастване на стреса, който по някога достига до степента на дистрес.
По какъв начин различните стимули произвеждат един и същ резултат? Тази реакция е била описана за първи път през 1936 г. като “синдром, предизвикан от различни вредни агенти”, и впоследствие става известна като общ адаптационен синдром или синдром на биологичния стрес. Неговите три стадия са:
1. реакция на тревога;
2. стадий на съпротивление;
3. стадий на изтощение .
Съществуват повърхностна адаптационна енергия и дълбинна / дълбока. Първата е непосредствено достъпна, а втората се съхранява като резерва. Състоянието на изтощение след временно изискване към организма е обратимо състояние, но пълното изразходване на всички запаси от дълбока адаптационна енергия е необратимо. След изтощаването на тези резерви настъпва смъртта.
Как една и съща реакция предизвиква различни увреждания?
Качествено различни дразнители с една и съща токсичност (или сила на стресора) не винаги предизвикват точно един и същ синдром у различните хора. Даже едно и също ниво на стрес, предизвикано от един и същ дразнител, може да предизвика различни увреждания в различните индивиди. Качествено различните дразнители се различават само по своите специфични действия. Фактът, че един и същ стресор може да причини разл.увреждания е свързан с т.нар. “обуславящи фактори”, които могат селективно да подсилват или да подтискат едно или др. въздействие на стреса. Всeки агент притежава както стресорно, така и специфично въздействие.
Стресът играе определена роля в развитието на всяко заболяване. Той може да бъде лечебен или увреждащ, в зависимост от това дали биохимичните реакции се борят срещу заболяването или го усложняват.
Съществуват директни и индиректни болестотворни агенти. Първите предизвикват болест независимо от реакциите не организма, а вторите – само благодарение на прекомерната и безцелна защитна реакция, която те провокират.
Когато става въпрос за междуличностни защитни реакции , съществуват три възможности:
- синтоксично поведение, при което игнорираме неприятеля и се опитваме да съществуваме съвместно с него, без да го атакуваме;
- кататоксично поведение,което се изразява в борба;
- борба, опит да се избяга от врага .
Хетеростаза е установяване на ново устойчиво състояние посредством третирането на организма с агенти, които стимулират физиологичните приспособителни механизми по пътя на разгръщането на защитни реакции на такънта, които са неактивни при нормално състояние на организма. При лечение с медикаменти вътрешната среда е пасивна.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0141: Стрес / stres.

2011-04-23T00:27:00.000-07:00

Понятието “стрес” се е появило преди век и половина. През 1936 година в списание “Nature”, в раздел “писма до редактора” е публикувано съобщение от канадския физиолог Ханс Селие със заглавието “Синдром, предизвикван от различни повреждащи агенти”. Още като студент Х. Селие обърнал внимание на факта, че различни инфекциозни заболявания имат сходно начало: обща умора, загуба на апетит, температура, болки в ставите. По-нататъшните експерименти показват, че и други вредни въздействия (изгаряния, замръзвания, ранявания, отравяния и други), заедно със специфичните за всяко от тях последствия, предизвикват комплекс от еднотипни биохимични, физиологични и поведенчески реакции. Х. Селие предположил, че съществува обща неспецифична реакция на организма към всяко вредно въздействие, насочена към мобилизация на защитните сили на организма. Тази реакция той нарекъл стрес. Ханс Селие открил три стадия на развитие на стреса.

Първи стадий – реакция на тревога, която се изразява в мобилизацията на ресурсите на организма.

Втори стадий – на съпротивлението, по време на който организмът за сметка на предишна мобилизация, успешно се справя с вредните въздействия. В този период се наблюдава повишена устойчивост към стрес.
Трети стадий - Ако действието на вредните фактори дълго не може да бъде отстранено или преодоляно настъпва третият стадий – на изтощението. През този период приспособителните възможности на организма намаляват, той по-лошо се справя с новите вредни въздействия на околната среда, увеличава се опасността от заболяванията.
Понятието “стрес” е претърпяло съществени изменения и днес се използва много широко. То означава не само реакции на физически вредни въздействия, но и на всякакви събития, предизвикващи отрицателни емоции. През 1956 г. Х. Селие публикува книга “Стресът в живота”, в която дава определение на стреса като “неспецифична (физиологична) реакция на организма на всякакви изисквания, предявени към него”.
Възникващите при стрес сложни физиологични и биохимични реакции на преобразуване са резултат от древна, еволюционно изменяща се защитна реакция. Тази реакция мигновено се е включвала у нашите предци като им е осигурявала максимална скорост на мобилизиране на силите на организма, необходими за борба с врага или бягство от него. Наследена от животните тя се включва у човека при всяка външна заплаха за организма. Обаче в съвременните условия това е един от основните източници на възникване на заболявания. При тази реакция произтича мощно изтласкване в кръвта на адреналин и норадреналин, което е осигурявало на предците ни бързо развитие на мускулната активност. Днес стресът често не изисква от човека енергични физически действия, а по-скоро, обратно, изисква се намаляване на активността, в резултат на което се повреждат органите. Обаче вредното влияние на стреса не се ограничава с това. Първоначалният тласък изтощава запаса от хормони и започва ускорен синтез на нови. Малко след стреса е достатъчно дори слабо въздействие, за да започне тяхното повишено отделяне. Именно така възникват ситуации, при които след неприятности в работата, започват разправии с близки хора за дреболии.
Как да противостоим на несгодите на ежедневието, обусловени от възникващите междуличностни конфликти, от излъганото доверие, от разрушените надежди, от неопределеното бъдеще? Съществуват определени възможности на устойчивост към стрес или обратно уязвимост към стрес, зависещи от самия човек, подвластни са на неговия разум и воля и освен това съществуват и психологически механизми, които водят до стрес или пречат да се излезе от него. Всички ние заедно и всеки поотделно носим отговорност за честотата на възникване на стрес и неговите последствия. Всеки трябва да намери своя път за развитие на психологическа и физиологическа устойчивост към отрицателните емоции и дребните несгоди. Ако го намерите ще имате двойна полза: първо - защита от възможни болести и душевни преживявания, второ – ново усещане за живота, при което не се парализирате от вледеняващ страх, ежедневните тревоги и грижи не ви изкарват от равновесие, а обратно мобилизират ви и ви изпълват с енергия.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0140: Емоционален стрес (emocionalen stres).

2011-04-12T23:13:00.000-07:00

Динамичните темпове на развитие на обществото, урбанизацията, информационната натовареност, условия за множество конфликтни ситуации от различен характер увеличават честотата на емоционалното стресово състояние, като това обхваща всички възрастови групи. Емоционалният стрес е един от съществените фактори за развитие на редица заболявания на

сърдечно-съдовата система /стенокардия, сърдечен инфаркт, хипертония, мозъчен инсулт/;
храносмилателната система /язвена болест, колит/;
някои нервно-психични разстройства.

Стресът се определя като състояние на организма, което настъпва в резултат на необикновено продължително дразнение и изисква напрежение с оглед адаптация към дразнителя. Осъществяването на адаптивните механизми и съответният тонус се постига чрез отделянето на т.н. стресорни хормони, които имат противо възпалителен, противоболков и противо алергичен характер. За стрес като физиологично явление можем да говорим до момента на появата на патологични промени, свързани с болестни реакции в организма.
Дистресът е състояние, което се явява като продължение на стреса и е свързано с развитие на болестни промени в организма. През последните години понятието стрес все повече се замества от понятието емоционален стрес, който представлява епидемиологично явление на нашия век. Основен фактор в развитието на емоционалния стрес са отрицателните емоции и свързаните с тях конфликтни ситуации. Последните представляват една продължителна невъзможност да се удовлетворят главните жизнено важни потребности на организма от биологично и социално - психологично естество.

Подобна конфликтна ситуация може да възникне в резултат на нарушени морално - етични и социално - правни норми, от прекомерно динамични темпове на живот и огромна информационна натовареност или като последица от отрицателно въздействие на редица екологични и професионални фактори - замърсяване на въздуха, повишено ниво на радиация, увеличение на шума, физически фактори, монотонен темп на конвейрна дейност, социални фактори като изолация, отчуждение. Отрицателният ефект на този вид емоции върху организма се дължи на несъвпадане между програмираното и извършеното действие и в стремежа да се създаде пренагласа на организма те нямат ролята на мобилизиращ фактор. За разлика от тях, при положителните емоции планирането за осъществяване от една система действие съвпада с реално извършеното от нея и в този смисъл биологичното значение на положителната емоция има "поощряващ" или "потвърждаващ" характер на постигнатия от дадено действие успех. Емоционалният стрес може да се приеме като личностен защитен механизъм, включващ както съзнателни психически процеси /приемане, предаване, контролиране/, така и несъзнателни /изтласкване, заместване, сублимация/. Професионалният стрес се определя като състояние, при което професионалните фактори взаимодействат с човека, като го принуждават да промени своето психично и/или физиологично състояние по начин, който включва задължение на личността да се отклони от своето нормално функциониране. Ятрогенният стрес възниква при взаимоотношенията между лекар и пациент, когато неправилно изказани думи от лекаря, прекомерно назначаване на лечебни процедури и изследвания могат да предиз викат у пациента тревожност и хипохондрия. Емоционалният стрес настъпва при бързо и изненадващо събитие или преживяване, което води до загуба на социално равновесие, чувство на страх, малоценност и безпомощност.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0137: Психопатологията.

2011-03-25T03:08:00.000-07:00

Психопатологията е наука за разнообразните прояви на разстройствата и аномалиите на психичната дейност. Тя има непосредствено отношение по опознаването и възстановяването на психичното здраве. Понятието психопатология е съставено от гръцките думи "психе" - душа, психика, "патос" - болест, състояние, и "логос" - учение.

Дословно тя означава Наука за "болестите на психиката". Психопатологията представлава съставна част на най- обширната наука Психиатрия, която изисква медицинско образувание. Както Психиатрията, така и Психопатологията са много точни науки и се занимават с изучаването на конкретни симптоми и синдроми на психичните разстройства за поставяне на диагноза.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0138: Симптоми в психопатологията.

2011-03-25T02:55:00.000-07:00

Симптомите в психопатологията са най-малката проява на една разстройство. Той е „знак”на не обособена болест , а за нарушена функция. Симптомът не може да се разделя на по-малки съставни части, въпреки това той е сложно образувание. Негдвата структура съвсем не е проста и елементарна. Получава се в резултат на засягане на отделни функции на определени тъкани, органи или системи.

Симптомите претърпяват определена динамика. Някои се задържат през цялото времетраене на заболяването и имат известна диагностична стойност. Други са преходни и бързо отзвучават. Могат да се усилват или отслабват с еднаква сила за дълго време. Не съществува строга и непроходима граница между отделните семптоми. Те могат да се развиват, видоизменят и преминават един в друг. Така нерядко халюцинациите преминават в псевдохалюцинации и обратно. Някои от зрителните парейдолии се превръщат в истински зрителни халюцинации. Част от натрапливостите след време придобиват автоматизиран характер, а ритуалите се превръщат в импулсивни действия. Натрапливото изживяване преминава в налудна идея.
Механизмът на възникване на симптомите е твърде разнообразен. В повечето случаи обаче той е неизяснен. Всеки признак е израз на биологични или функционални промени. Нерядко той се формира далеч преди да се осъзнае от болния в резултат на определени предсимптомни биологични механизми. Повечето от признаците се детерминират от прякото въздействие на патологичния процес. Немалко обаче се появяват вторично, вследствие на защитни механизми. Това позволява на някои автори да говорят за първични и вторични симптоми. Вторичните се разглеждат като производни на първите , получени вследствие влияние на първите. Разграничават се още позитивни симптоми, киото са израз на отслабване, усилване или раздраза на функциите, например халюцинации, налудности идр. При негативните симптоми е налице известно отпадане на определени функции, например понижение на енергичния потенциал, промяна на личността, емоционално опустошение, трайно отслабване на паметта, интелектуална деградация, деменция.
Симптомите в психопатологията биват още субективни и обективни. Субективните симптоми се преживяват нееднакво от болните. Едни от тях са тягостни, мъчителни и непоносими, а на други се обръща по- малко внимание. Само в психиатрията някои от симптомите могат да се съпровождат с положителни емоции. Те предизвикват преживяване на на удоволствие у болния. Например в състояние на еуфория или мания се изпитва чувство на наслада, въпреки че паталогичният процес може да има силно разрушително действие, както е при прогресивната парализа или наркоманиите. Сведения за субективните признаци могат да се получат само то разказа на болните. Обективните признаци се разкриват след непосредственото изследване. Част от тях могат да не се осъзнават временно или въобще през целият етап на боледуването.
Симптомите биват соматични, неврологични и психични в зависимост от това при какви заболявания се откриват, от техния произход и клинична същност. Нерядко при психичните заболявания освен психични се долавят още соматични и неврологични признаци.
Психични симптоми са

безсънието,
раздразнителността,
неувереността,
илюзиите,
налудностите,
отделните натрапливости,
импулсивните прояви,
амнезиите и пр.

Много трудно е да бъдат систематизирани по определен ред психичните симптоми. Най-разпространеното е подреждането им по вида на психичния процес, от разстройството на който те се получават. В общата психопатология се изучават симптомите по отделни психични процеси. Могат да бъдат класифицирани и на

рецепторни,
интрапсихични, и
ефекторни

симптоми.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0139: Синдром в психопатологията.

2011-03-25T00:12:00.000-07:00

Никога симптомите в психопатологията не се срещат отделно изолирани един от друг. Всеки болестен процес обуславя изменения, които се съпровождат от редица субективни оплаквания и обективни находки. Симптомите възникват всякога в определени типични съчетания, образуващи комплекс от симптоми. Свързването на симптомите в комплекси не е хаотично, а се подчинява на определени вътрешни закономерности в резултат на патологични механизми. Закономерното свързване на симптомите в типични комплекси представлява синдром.

Синдромът е по- високо стоящо инттегративно обединение или единство. Не всички симптоми , влизащи в рамките на синдрома, са еднакво значими. Водещ симптом е онзи, който определя структурата и облика на синдрома. Той се намира от началото до изчезването на съответния симптомокомплекс и образува ядрото на синдрома, от което обикновено се определя и неговото название. В психопатологията се разграничават моноядрени (например параноиден синдром) и полиядрен (например халюцинаторно-параноиден) синдром. При част от психопатологичните състояния обаче не може да се установи съществуването на основен или водещ признак.
Различните синдроми се свързват помежду си и тяхната строга последователна смяна изгражда клиничната картина на болестта. Появата на синдромите, тяхното динамично развитие и трансформацията им едни в други изразяват особеностите на паталогичните промени в психичната дейност. Както симптомите, така и синдромите са обективни прояви на даден патологичен процес. Те са едно от неговите свойства. Симптомите и синдромите са клинични прояви или явления, посредством които се изявява същността на болестния процес.
Само при клиничното изследване синдромите се изолират изкуствено. Всъщност между отделните синдроми няма строги граници. Те се преливат един в друг. Самостоятелно разгледан, всеки синдром представлява етап или стадий от развитието на болестта. На всяка болест са свойствени строго определени синдроми, закономерно сменящи се. На отделните нозологични единици е присъщ самостоятелен стереотип на развитие. Едни и същи синдроми при различни заболявания се проявяват с различни особености, видни в динамиката и протичането им. Паталогичните процеси поразяват психичните механизми на различни нива. Отделните симптоми са израз на различната тежест на засягането на психичната дейност. Психопаталогичният облик и структурата на симптома и синдрома се определят не толкова от особеностите на външните причини, от тяхната екстензивност и интензивност, а главно от качествата на организма, от неговите индивидуални особености, от биологичните механизми, кодирана в материалния носител на наследствеността.
Успоредно с развитието на болестния процес психопатологичните синдроми се появяват, разширяват и обогатяват, трансформират се едни в други, постепенно се редуцират и разграждат.
Както се вижда, на всяка болест е свойствен определен кръг от синдроми. По изключение един синдром може да изчерпи цялото заболяване.
Синдромите биват функционални и органични.
Органичните са израз на отпадане на определени функции вследствие на органична увреда на мозъка. Независимо то тежестта на разстройството синдромите биват приходни или обратими и трайни или необратими. При относително стабилна картина се говори за състояние. Синдромът обикновено е израз на активен процес, а психопатологичното състояние се определя от процес, който е преустановил своето развитие.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0136: Разстройства на паметта.

2011-03-15T02:54:00.000-07:00

Паметта е психична дейност, чрез която се извършва фиксиране, запомняне, ретенция, репродукция на усещанията, възприятията, мислите и други психични преживявания. Паметта е необходима предпоставка за целия съзнателен психичен живот на човека.

Паметта бива кратовременна и дълговременна. Известни са следните разстройства на паметта:
Количествени разстройства на паметта:

- хипермнезия,
- хипомнезия;
- амнезия (ретроградна, конградна антероградна).

Качествени разстройства на паметта (парамнезии):

- аломнезии (видоизменено, неточно възпроизвеждане);
- псевдомнезии (халюцинации на паметта, фантастични образи - нереални преживявания като спомени);
- конфабулации (измами на паметта, с които се запълват празноти в реалните спомени).

* Криптомнезии – разновидност на аломнезиите (спомените загубват качеството на спомени и се преживявят като актуални свои или чужди - като свои преживявания).
* Псевдореминисценции - разновидност на аломнезиите (неточно подреждане във времето на иначе реални добре запазени спомени ).
* Корсаков синдром (амнестичен комплекс с конфабулации).

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0135: Същност на впечатлението.

2011-03-09T11:56:00.000-08:00

От психологична гледна точка, впечатленията са част от реализацията на цялостната координация на психичните функции в ситуационното поле. Смята се, че впечатлението е свързано с възприятието и е предназначено да осъществява селекция на стимули в полето на възприятие, да определя приоритети и да удържа едни цели за сметка на други, както и да избира дадени поведенчески отговори измежду множество от възможни отговори.

Селекцията става необходима, защото се наблюдава конкуренция между алтернативи в перцептивната, съзнателната и поведенческа обработка на информация. Понякога се предполагат селективни механизми във всяка област на когнитивна обработка и се говори за “зрително”, “слухово”,, “емоционално” впечатление, за “съзнателно” впечатление и пр. Тук трябва да се посочи, че впечатлението, което се оставя у околните се определя и от стереотипите в дадено общество. Стереотипите оформят фундамента на изграждането на впечатлението. Все пак стереотипите са устойчиви, стабилни и постоянни мисловни конструкции. Те представляват обобщена, опростена, "икономична", рационализирана представа за явленията и обектите, трайна за дълъг период. Противоположно на тях, впечатлението, което се оставя има гъвкава и динамична структура. То е чувствително към промяната на средата и в този смисъл може постоянно да бъде актуализирано.
Впечатлението, като белег на общественото мнение е обект на редица разработки. Така например, Липман   обръща внимание на усложняването на обществения живот и на нарастващото значение на общественото мнение. Ето защо, доброто впечатление следва да бъде насочено към създаване на благоприятно отношение към дадената личност, така че да се изгради положително отношение към дейността на субекта.
За разлика от психолозите, социалните психолози или социолозите, които приоритетно изучават природата на стереотипите и психологическите образи, специалистите при бизнес комуникациите подхождат към техния анализ от прагматична гледна точка, водени от нуждите на своята професия. Техният подход наподобява този на лекаря и неговото отношение към човешкото тяло. За да изграждаш имидж или да направиш добро впечатление и да го рекламираш, е необходимо да познаваш неговите силни и слаби страни. Създаването на добро впечатление, в същността си е обобщена представа за дадена личност, която свързва в единство поне три компонента:
•    реални характеристики на човека,
•    социалните ценности
•    очаквания на обществото.
Отсъствието на която и да е от тези съставки прави неефективен създадения имидж.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0134: Психическо развитие на детето.

2011-03-03T00:08:00.000-08:00

Психическото развитие на детето и превръщането му в зряла личност е сложен процес, обусловен от взаимоотношението на генетично заложените тенденции с факторите на външната среда. Развитиетто на психиката е непрекъснат и прогресивен процес, който преминава през различни стадии и структурни промени, като в отделните стадии ускорява хода си, а в други го забавя. Всеки етап на развитието завършва с формирането на принципно нови качества, които стават основа за развитие на следващ етап.

Тогава отново започва сравнително равномерно и постепенно развитие, за да се стигне до качествен скок с поява на нови свойства и признаци. Изучаването на етапите на развитие довежда изследователите до създаване на периодизация на развитието. Макропромените в психиката, които са преди всичко биологично обусловени образуват т. н. жизнен цикъл. Той се състои от три големи сектора на динамика на жизнените сили: възход, стабилност, упадък. Те съответстват на трите психологични възрасти: детство, зряла възраст, старост. Те на свои ред се разделят на възрастови периоди. За всеки възрастов период са характерни следните специфични черти: продължителност, социална ситуация на развитие, избирателна сензитивност към определени въздействия, водеща дейност, позитивни и негативни новообразувания, специфична криза между два периода. Отделните възрасти и периоди се обособяват възоснова характеристиката на три фактора: Темп на биологичен растеж и остаряване, присъщ на хората в дадена култура. Социокултурални престави за съответствие между определена хронологична възраст и включване на индивида в дадена възрастова група. Индивидуалната самооценка на психологичната възраст. Възрастовата периодизация се влияе от такива фактори, като природни условия, биологични условия, социални условия, културни условия, индивидуални условия, начин на живот. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0133: Агресия и агресивни актове.

2011-02-24T23:11:00.000-08:00

Агресивното поведение се изразява в нападение и нанасяне на увреждания, завоевания и грабителство на отделно лице, на група лица или на всички околни. То е поведение насочено към отстраняване или преодоляване на всяка пречка или заплаха.

Агресивни актове са:

•    стискане
•    блъскане
•    щипане
•    удряне
•    насилствено вземане или чупене на играчки
•    дърпане
•    хапане
•    викане
•    скубане
•    ритане
Съществува скала за оценка на агресивно поведение възоснова на 10 критерия.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0132: Афективни психози.

2011-02-13T22:12:00.000-08:00

Афективните психози са група от широко разпространени заболявания - еднократни и периодични депресии и мании, както и различни съчетания по между им. Характеризират се с:
1. афективни разстройства (депресивни и манийни синдроми);
2. фазово протичане с пълно или почти пълно възстановяване в интервалите, тоест психозите са преходни, обратими;
3. отсъствие на установими микроскопски и макроскопски патологични изменения в мозъка;
4. по-чести се срещат у жените .

Депресивните разстройства включват цял спектър от психобиологични дисфункции, които варират значително по тежест, честота и продължителност. В единя край на спектъра е изживяването на нормална депресия – преходен период на тъга и умора обикновено в отговор на ясна идентифицируеми стресори.

Настроенията, свързани с нормалната депресия, варират по продължителност, но обикновено траят не повече от две седмици. Ако подтиснатото настроение продължи за по-дълъг период от време и се появяват трудности със съня, проблеми с храненето и засилващи се мисли на отчаяние и безнадеждност, проблемът се доближава до клиничните депресивни разстройства.

В другия край на спектъра – разстройствата, се намират редица прояви, включително психотична депресия, при която човекът не само страда от тъга и отчаяние, но може да загуби контакт с реалността и да развие налудности, халюцинации и тежка двигателна и психична ретардация. Основен проблем при изучаването на психотичните разстройства е, че „депресия’ често се използва безразборно за целия спектър от изживявания и с този термин се описва настроение, симптом и синдром.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0131: Преминаване от детството към зрелостта.

2011-02-09T02:35:00.000-08:00

Преминаването от детството към зрелостта показва, че юношеството няма лимитирана възраст. Това твърдение дава основание последните години от детството да се обсъждат като детско-юношеска възраст или ако искаме да прецизираме динамиката на промяна, би мигло да се дефинира юношеството в три етапа, представящи прехода към зрелостта.
1.    Първият – от 10 до 14 години със силата на динамичните промени, отразена в кризата на прехода, предизвикана от акселерацията (средна училищна възраст или пубертет).
2.    Вторият – от 15 до 18 години, в които юношата утвърждава свой образ за света и показва самостоятелност, определена степен в изграждане на самооценка.
3.    Третият – от 19 до 21 години, в който се стабилизира приобщаването и преживяването като нормативна и статусна проекция на възрастта.
Девойката или юношата е действително зряла личност с действащи манизими за адаптация и регулация на поведението. Кризата на прехода в юношеството е едно предизвикателство. В тази възраст родителите разбират, че процесите в динамиката на развитие не са усъществили очакваните възпитателните усилия.

Промените не са се съобразявали с модела, който на всяка цена са искали да изградят в развитието на децата си. Затова тази възраст е известна с изненадите, с огромния подем в живота на детето, което е период на висш синтез извършващ се в промените на личността. Така пубертетната възраст, по периодизацията на Л. Виготски (1984), вкключва възрастта между 14 и 18 г., с криза на 17-те години.
Кои са причините и как се съчетават в разнообразието от възможности, усложняващи кризата на пубертета? Част от предпоставките са в акселерацията, а силата на взрива е в отчуждението, което й съдейства за усложняване на проблемите, породени от кризисните ситуации. Те се отразяват по особен начин в пубертета. По всичко изглежда че началото му е определено не като дадена възраст, а като възрастов интервал и промените в условията на живото могат да ускорят или да се забавят. Това зависи от особеностите на организма. Поради това съвременната акселерация се разглежда като временно явление, което има своите биологични граници. Изказва се предположение, че може би се отнася за циклични колебания, присъщи на човешката еволюция. В някой страни вече се наблюдава намаляване в темпа на ускорение и дори прекратяване на екселерацията.
Според Долто (1995) онези, които не съумяват от самото начало да приемат разрива и да докажат, че са се превърнали в автономни личности или пък се приземяват на терена – юношетсвото, осеян със земетръсни зони и минни полета, без да са надмогнали сътресенията на миналото, ще бъдат по необлагодетелствани. Но всички трябва изцяло да мобилизират волята си за живот и енергията на своя устрем към бъдещето, за да преживеят сбогуването със собственото си детство. Когато подрастващите знаят, че са обичани, приемнани безусловно, те по-лесно могат да се съгласят с отговорната роля на възрастния като водач, защото отчаяно се нуждаят от възрастни, които да държат на тях, които могат ненатрапливо да обмислят преживяванията на пубертета заедно с тях, за да може той да се осъществи (Сатир, 1997).
При това през пубертета, все още колебливите различия между двата пола, ясно се очертават. Бързо се развива половата разлика, водеща в края на периода до окончателно полово определяне на личността. Различията между двата пола са в три насоки:
•    телесно-полово развитие,
•    психично-полово съзряване,
•    сексуално възприемане.
Юношетсвото е процес на непрекъснато изменение и динамични промени във всички сфери на
•    биологичния,
•    когнитивния,
•    емоционално-потребностния и
•    социалния живот.
Този период е заключителен етап в съзряването на личността. Влияе се от оценката на по-възрастни или връстници и се стреми да построи своето поведение на основата на съзнателно изработени или усвоени критерии. Самосъзнанието, като сложна психична структура се пробужда и развива съзнание за своята тъждетсвеност, съзнание за собствено Аз, като активно действено начало. Осъзнава своите психичи свойства и качества в определена система от социално-нравствено отношение, търсейки своята самобитост и възможности за самоутвърждаване /Борисова, 2001/.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0130: Всичко за шизофренията, но съвсем накратко.

2011-02-01T07:13:00.000-08:00

Добре е ако проявявате интерес към шизофренията, да имате под ръка кратка, сбита информация, която да Ви послужи за ориентация. И чак след това, евентуално да търсите повече подробности.
Шизофренията обикновено се проявява в млада възраст, еднакво при мъже и жени.
Протича - пристъпно-прогресиращо или с непрекъснато протичане. Прогнозата - неприятна в ранна възраст, с не подкрепяща среда, негативна симптоматика.
Психомоториката – бързи мимики и жестове, занемарен външен вид, разкъсано, неадекватно, обстоятелствено мислене, наблюдават се налудни идеи, предимно от параноиден вид (за преследване, наблюдение и други).
Възприятия – наличие на слухови халюцинации.
Емоции - плоски, емоционално хладни, апатични, безразличие. Наблюдава се емоционална несъответност и емоционална амбивалентност, преобладава страха.
Воля – слаба, и се влошава, занемаряване на външния вид на дома.
Внимание – слабо.
Памет – забавена паметова дейност, подреждане на времето.
Речта – обеднява по смисъл и съдържание, обеднява и речниковия фон.
Всички тези разстройства рекушират и в поведението.
Основен проблем – изразената социална изолация.

Параноидна шизофрения - преобладават параноидните идеи, слухови халюцинации, паралогично мислене (например, кафяви ботуши=фашист), пасивност, социална изолация, апатия, антигония (липса на удоволствие), бедна реч и памет, занемаряване на външния вид.

Проста шизофрения – преобладава негативна симптоматика, налудни настроения, халюцинации, налудни идеи.

Кетатонна шизофрения – кетатонен ступор възбуда.

Шизоефективни разстройства

Налудни разстройства:
–    параноя,
–    мегаломанни,
–    сексуални,
–    параноидни и други.
Шизофренния пациент не осъзнава състоянието си и не търси помощ, има противоречиво отношение към контакта. При тези пациенти доверието се печели изключително трудно. Трябва да бъдем търпеливи, добронамерени, посланията да бъдат ясни и конкретни. Никакъв спор и забележки към тези пациенти. Да не бъдем изискващи. Трябва да ограничим личната му дистанция. Да задържаме собствената си емоция.

Пациента не трябва да бъде разубеждаван в налудните си вярвания. Пациента трябва да бъде информиран относно заболяването си, лечението, страничните ефекти. Трябва да го стимулираме редовно да посещава психиатър. Много важно място заема работата с близките. Важно е да им се обясни, че заболяването не е в резултат на лошо възпитание, отглеждане и вината не е в тях. Друга част не приемат заболяването. Приемат го като лош характер и на тях трябва много внимателно да им се обясни, че всъщност е заболяване. Не бива да се стараем да отделим пациента от близките му. Изключително е важно на близките да се даде изключително голяма информация. Характерно за пациентите е, че пушат и пият кафе повече от нормалното. Важно е да ги научим да си владеят емоциите. Не трябва да се предприема тайно лечение (слагане на лекарства в храната и напитките). При отказ от лечение е добре да се престъпи към хоспитализация. Много важно за близките е да споделят тревогите си, да не ги крият и да не се срамуват от болестта. Да участват в различни организации, асоциации и други. Тези пациенти са вредни за себе си, а не за обществото.
Лечение – контролиране и овладяване, облекчаване на симптомите.
Медикаментозно лечение – невролептици, ЕКТ, възстановяване на социалното функциониране.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0129: Действие при първични стресови състояния.

2011-01-16T12:18:00.000-08:00

Първичните стресове са психотравми при душевно здрави индивиди. Затова е необходимо е околните да съхранят хладнокръвие, което успокоява чрез пример. Добре е да се намалят дразнителите от обкръжаващата среда до минимум, да се използва позоваване на познати и приятни неща. Ако болният е в делир с нарушена ориентация относно себе си и другите, излизането му от него често се ускорява от опитите за напомняне на неговата самоличност, близките му и мястото, където се намира. При различни стресови симптоми и в случаите, когато хипнозата е нежелателна, модерни терапии, като психодрамата и др., могат да помогнат. Ако човек е в състояние сам да се контролира донякъде, може да си повтаря стабилизиращи формули (най-добре такива, в чиято ефикасност за себе си предварително се е убедил), напр. "Спокойствие, спокойствие...", "И това ще мине" и т.н.

Религиозните индивиди намират подкрепа в съответните практики (християнски молитви, източни мантри като "Ом" и пр.). Внедряването на ритъм (тиха хармонична музика, слушане цъкането на часовника, при децата - притискане до майчината гръд) може да е от полза. Успокояващо влияе бавното дълбоко дишане с пълно издишване. При хаотична свръхвъзбуда с много често поемане на въздух (хипервентилация), краткотрайните паузи на задържане на дъха или дишането в книжна кесия или под завивката може да доведе до отпускане и да улесни заспиването. Хладните приложения (въздух и вода) често са показани при гневни изблици, топлите - при страх и безпокойство. Общорегулиращо влияние има приемането на билкови извлеци и дишането на аромати от маточина, валериана, лавандула, хмел и др. Транквилизиращите лекарства (диазепам, рудотел, транксен и др.) би следвало да се включват само при липса на ефект от горните приложения, и то след консултация с лекар.
При съществуващи от по-рано сериозни психични проблеми, някои от горните методи също могат да се опитат, но е по-важно състоянието да се прецени от лекар-специалист. Често кризите се предизвикват от рязко спиране или увеличаване дозата на поддържащите медикаменти, от комбинирането им с алкохол или когато последният е замествал психотропния ефект на лекарствата и рязко е бил спрян. Трябва да се вземат обезопасителни мерки при пациенти, които са правили опити за самоубийство или за действия срещу околните. Но даже без предварителни данни за болния, ако той не се поддава на обичайните по-леки природни или лекарствени въздействия, ако състоянието му прогресивно се влошава и той не е в състояние да си възвърне реалната преценка за себе си и за околната обстановка - това са достатъчни сигнали за бързо организиране на консултация с психиатър.
Даже при хора със стабилни нерви, пренапрягането им е вече предболестно състояние, още повече, че сега умственото натоварване често се придружава от стресове, шум, електромагнитно лъчение и умора на зрението. Първо се налага достатъчно пасивна почивка - сън и релаксация. След това са полезни разходките сред природата, гимнастиката, ритмично дишане (издишване - задържане - вдишване - пауза в съотношение 4:4:4:4 сек.) и пр. Бързо средство за освежаване на ума и очите след работа е наплискването на лицето със студена вода. Храната да е с повече плодове, зеленчуци, натурални ядки и растителни масла. Препоръчват се редица билки и добавки: лецитин, проантоцианоиди, гинко, готу кола, розмарин, маточина и др., както и комбинирани продукти (в зависимост от случая).
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0128: Музикотерапията.

2010-12-30T05:44:00.000-08:00

Още от древността музиката се е използвала като средство за овладяване силата на природата, за смекчаване гнева на божествата и лекуване на болестите. Възникването на първите теории за музикотерапия е свързано с разцвета на гръцката антична култура. Платон разглежда музиката като средство за възпитание на душата. Аристотел разработва тезата за катарзисното действие на музиката и смята, че чистата музика /т.е. ритъмът и мелодията имат трайно въздействие върху характера и душата/.

Фотоизточник: images.google

В древния Рим са познавали успокояващото и възбуждащо действие на музиката за оздравяване на лошото и подтиснатото настроение и за овладяване на гнева и омразата. През Ренесанса се е препоръчвало като лечебно средство при меланхолия активното музициране на китара, лира, а също така и пеенето. През 18 ти век музикотерапията е утвърден метод за лечение на афективните разстройства. Музикотерапията преживява истински разцвет след Втората световна война, който води до създаването на голямо разнообразие от школи и насоки в развитието й.
В САЩ се развиват три насоки:
- психоаналитична;
- социалнопсихологична – допринася за развитието и разпространението на груповата терапия;
- емпирично – клинична, наречена още музикална фармакология – тя работи с широка гама от музикални стилове, в това число и модерна забавна музика и джаз.
В тези три направления музикалната терапия е спомагателен психотерапевтичен метод към психоанализата и разговорната психотерапия.
В Европа значителен принос в музикотерапията имат немскоговорящите страни. През 1959 г. във Виена се създава и първият център в Европа за обучение на музикотерапевти и за изследователска работа в областта на музикотерапията. По – късно модерни институти се изграждат в Лондон, Копенхаген и Ротердам.

Фотоизточник: images.google

Днес музикотерапията е утвърден метод в комплексната терапия на неврозите, при психосоматичните разстройства и психозите. Музиката е вид изкуство, свързано със социалното съществуване на човека и представлява богата област на специфични човешки емоционални преживявания. Музикалният език е своеобразно естетично отражение на действителността с подчертано експресивен и динамичен характер, което обогатява нашето усещане за света и особено за самите нас, представлявайки непосредствен израз на субективния свят на човешките чувства. Музиката е естетична форма на комуникация и създава контакт между композитор, изпълнител и слушател – установява се духовно общуване. Върху тези основни качества на музикалното преживяване се изграждат терапевтичните цели на музикотерапията, формирани в четири цикъла:
1.    активиране на емоционалните процеси, преработване и преодоляване на патогенните конфликти;
2.    активиране и отключване на социални интеракции на невербално равнище, които подпомагат преодоляването на комуникационни поведенчески разстройства с патогенна стойност;
3.    овладяване на психовегетативно обусловени нарушения на регулацията и по – специално на функционално обусловени органни разстройства;
4.    развитие и диференциране на способността за естетическо преживяване и наслада, преодоляване на наличния дефицит от емоционални и естетични преживявания у болния;
Музикотерапията се практикува в две основни разновидности - рецептивна /пасивна/ и активна. Рецептивната музикотерапия има по – голямо практическо приложение. При нея пациента само възприема музиката, а при активната музикотерапия сам активно музицира.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0126: Не отлагай днешната работа за утре!

2010-12-22T08:09:00.000-08:00

Добре е човек да забрави за миналото и бъдещето, защото това е непосилен товар даже и за най-силните. Добре е всеки да захвърли товара на утрешния и на вчерашния ден. Трябва да се изолира така безкомпромисно от бъдещето, както и от миналото. Бъдещето е днес. Утре не съществува. Излишна загуба на енергия, душевни страдания и терзания биха преследвали онзи, който се тревожи за бъдещето. Най-добрият възможен начин да се подготвим за утрешният ден е да съсредоточим целия си интелект и ентусиазъм, за да свършим отлично работата си днес. Това е начинът да се подготвим за бъдещето. Всички ние сме склонни да отлагаме важните неща в живота си. Всички бленуваме по нещо неопределено отвъд хоризонта, вместо да се насладим на това, което ни е предоставено и разполагаме в настоящият момент и така да се радваме на това, което имаме, защото рано или късно и него ще загубим.

Фотоизточник: images.google

И действително, така животът ни се изплъзва, без да разберем, че най-ценното, което притежаваме е днешният ден. Необходимо ли е да отлагаме нещо, което можем да свършим днес за утре? Какво отлагаме в живота си? Правилно ли постъпваме, когато си променяме приоритетите и всъщност се оказва, че най-важните за нас неща стоят на втори план? Отлагаме да следваме желанията си. Тук и сега. Отлагаме срещи и внимание на любимите хора. Отлагаме неща, които биха ни зарадвали. И така не е ли животът ни низ от отложени мигове? Животът ни е даден, за да го живеем сега. А ние все го отлагаме. Отлагането си е въпрос на личен избор, а също и защитна реакция, за да се справим със страховете си и стреса, а може би отлагаме и от обикновен човешки мързел. Да отлагаш не е проблем на характера, а придобита реакция срещу страха от неуспех. Това e сериозен проблем, който обикновено се свързва с ниското самочувствие, страховете и нарушения баланс в живота ни. Човек е добре да помни думите на Уилям Ослър, професор по медицина в Оксфорд: „Изолирайте с железни врати миналото и бъдещето. Живейте в „херметизирания отрязък на днешния ден”, т.е. необходимо е да се научим да живеем в настоящия момент. Животът в настоящия момент, връзката с нашето „сега" е в основата на ефективния начин на живот. Ако се замислим над това, ще видим, че наистина няма друг момент, в който живеем реално. Единственото, което имаме, е „сега", а бъдещето е само друг настоящ момент, който се изживява, когато настъпи. Едно е сигурно: не можем да изживеем този момент, преди да е настъпил. Избягването на настоящия момент е станало своеобразна болест на западната култура. Непрекъснато се налага да формираме условни рефлекси за жертване на настоящето заради бъдещето. Това не е само избягване на удоволствието в нашето „сега", а означава избягване на щастието завинаги. Когато настъпи бъдещето, то става настояще, което трябва да използуваме, за да се подготвим за следващото бъдеще. Настоящия момент, този изтичащ миг, който винаги е с нас, можем да изживеем най - прекрасно, ако си позволим да потънем в него. Да приемаме всичко, което ни предлага момента, като изключим миналото, което е свършило, и бъдещето, което с времето ще настъпи - това е рецептата. Необходимо е да уловим настоящия момент като единствения, който имаме, а не да насочваме поглед към бъдещето и да смятаме, че там ни очаква върховно щастие, т.е. да отлагаме настоящото щастие за незнайното бъдеще. Стремежът към това щастие откъсва човек от реалността и той спира да се радва на реалния си живота. Бягайки от действителността, изпитвайки съмнения в собствените си способности и възможности, човек отлага нещата и става неспособен да използва настоящия момент за лично самоосъществяване. Често човек приема собствените си способности като чужди и ги проектира в околната среда, като отдава цялата си енергия за друго, а тя от своя страна като бумеранг се завръща и го премазва. И ако в такъв момент се появи импулс да извършим онова, което сме отложили, ние ще смятаме, че той не ни принадлежи. Вместо да изпитаме подбуда към действие, ние ще се чувстваме подтикнати. Вече не усещаме интерес, а натиск и тук се появява дуализъм „Потискане – Проекция”. Човек отлагайки нещата, проектира отделни аспекти от себе си, те си остават в съзнанието му и се връщат под формата на „невротични” симптоми. Осъзнавайки, че извършването на дадено действие зависи от нас и че самия натиск върху себе си оказваме самите ние, ще можем да изпълним желанията си без да ги отлагаме. Ще живеем и съществуваме сега, ще се доверим на себе си, на способността си да преживяваме емоционално това, което ни поднася живота. Ще изпитваме щастие в сегашния момент и ще се радваме на предоставеното ни днес. Колкото и да ни наранят в последствие, или да ни карат да съжаляваме, основното хубаво нещо при тях е, че ни карат всъщност да се чувстваме живи. Един ден, ако не сме отлагали важните за нас неща, ще постигнем мир със себе си. А това е ценно. Защото сме създадени да следваме желанията си, а не тези на другите. И когато не можем, влизаме в конфликт със себе си, който, ако винаги решаваме в полза на околните, води до загуба на нашата идентичност и преставаме да бъдем ние - социализираме се. Животът е труден и поставя различни препятствия, които сме длъжни да преминем. Но имаме ли друг избор освен да го живеем такъв, какъвто е!? Толкова е кратък нашия земен път, че докато се усетим и е отлетяло времето ни за престой тук. Така, че нека да изживеем всеки миг, всяка минутка като за последно, защото не се знае дали ще имаме друга възможност за подобно изживяване. Съществуването ни е изпълнено с различни мечти и стремежи, които ни държат на житейското поприще. А постигането на една мечта е предпоставка за поставяне и евентуално постигане на друга и този постоянен кръговрат е в основата на нашия живот - ето това трябва да ни държи здраво закрепени настоящето в живота. Да живеем за мига, да се радваме на малките жестове, на незабравимите мигове на настоящето и да не мислим за далечното утре, за да бъдем истински щастливи! Да се радваме на това, което имаме, а не да търчим подир онова, което нямаме.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0125: Агресия.

2010-12-21T13:01:00.000-08:00

Агресията (от латинското agressio - нападение) е поливалентно понятие, с което означаваме твърде много неща. Общото на всички тези неща е в насочеността срещу другия и особената активност на субекта на агресията срещу него, целяща налагане по някакъв начин над него. В по-общ план, агресията може да се определи като напористост срещу някого или срещу някои, като широкоспектърна противонасочена настойчивост. Включва самоувереност, енергичност, твърдо и неотклонно преследване на целите, безпардонност, бруталност, незачитане и несъобразяване с норми и права и т.н
В по-тесен социалнопсихологически план агресията е поведение (или действие), насочено срещу други хора, което цели спрямо тях едно или повече от следните неща:
•    вреда (ущърб);
•    болка (страдание, мъка);
•    загуби;
•    поражение;
•    унищожение (смърт).

Фотоизточник: images.google

Тъкмо по причиняването на зло на друг човек, което може да е в много широк диапазон - от лека насмешка или подигравка до осакатяване и убийство, агресивният човек се отличава от асертивният, чиято единствена цел, както знаем, е демонстрирането на превъзходство и на увереност в себе си. Можем да твърдим, че агресията като социалнопсихичен феномен е сложно, трудно за разбиране и за контрол, опасно и твърде разпространено явление в съвременния свят. В най-общи линии, агресията е особена форма на човешко поведение, при което преднамерено и целенасочено се причинява зло на друг човек (или група хора).
Общественият живот, самото общество, а и самите хора с течение на времето стават все по-агресивни. Тази тенденция е очевидна почти във всички сфери на обществената практика - от бизнеса и религията до международните взаимодействия (военни съюзи, войни, подготовка за войни), от детските игри и любовта до рафинираната престъпност и масмедиите и т.н. Някои авторитети, главно социолози и политолози, твърдят обратното - че агресията намалява. Но не са убедителни. Докато агресията е процес, протичащ във времето и в пространството, то агресивността е качество. С този термин обозначаваме притежаването (и проявяването) от някого на агресия. Така наричаме склонността към агресивно поведение. Aгресивността е нападателност, социално обусловено качество на личността и поведението, което се характеризира с използването на сила с цел да се нанесат повреди на хора или предмети. В социалната психология системата на агресивен поведенески акт включва три елемента:
постъпваща информация, определена от въздействията на външната среда, които се възприемат от сетивата, анализаторите и влияят върхи личността;
пропускане на приетата информация през мозъка и неговите механизми, създадени в резултат от взаимодействие между индивида и миналия му опит;
изходна реакция –особености на индивидуалното и социално поведение, които са видими прояви на агресивност.
Извършващият целенасочено и с лош умисъл (dolo malo) агресивен акт е агресивен по презумпция. Освен, разбира се, ако не е невменяем и не е в състояние да различава доброто от злото.
Агресивността като всички човешки качества може да бъде временна и устойчива, силна и по-слаба, наследена и придобита и т.н. Агресията и агресивността почти винаги се считат за негативни, вредни и антиобществени. Обикновено отрицателните емоции и афекти (гняв, силна омраза, ненавист, враждебност и др.) се съпровождат от агресивност и от реални прояви на агресия. Те са насочени винаги към конкретен обект; агресията като вътрешноличностен мотив "се излива" към него.
Според първата и най-важна типология, агресията може да бъде два основни типа:
1.    Целенасочена агресия; злонамерена агресия. Тя е мотивирана и определена (детерминирана) от желание за причиняване на зло, което само по себе си е нейна цел. Тази агресия е известна още като емоционална агресия.
2. Инструментална агресия, която е само средство за преследване и евентуално постигане на други цели. Например, в старинните български сватбени ритуали е включено заколване на кокошка от зетя, чиято цел не е нищо друго освен респектиране и демонстрация на мъжкост пред булката ("взема й страха").
Второто разделение на агресията е на следните типове:
1.    Агресия, насочена навън. Тя е срещу друго нещо, срещу друг човек или срещу други хора. Когато кажем "агресия", обикновено разбираме точно този тип.
2.    Автоагресия, която е насочена към самия себе си. Обикновено тя е врезултат или е съпътствана от психопатологични проблеми.
А според третата типология агресията може да бъде още:
2.    Непряка агресия, косвена, без явно стълкновение.
3.    Пряка агресия, директна, осъществяваща се с вербални и невербални средства, с психическо и физическо насилие.
Агресията според четвъртата типология може да бъде:
1.    Явна агресия, реална, вижда се.
1.    Скрита агресия, латентна, очаквана, не се вижда още.
От гледна точка на механизма на формирането й (пета типология), агресията у една личност може да бъде:
1.    Реактивна агресия, реакция на нещо.
2.    Вътрешноличностно определена агресия, т.е произхождаща от вътрешноличностни фактори (например, гневливост, раздразнителност, злобност, нравствени негативи и др.)
3.    Смесена агресия - едновременно е реакция на външен обект и в същото време е детерминирана от личностни качества, нагласи, мотиви, импулси и др.
В практиката повечето реални прояви на агресия са от смесен тип.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0124: Шизофрения.

2010-12-17T10:48:00.000-08:00

Шизофренията е едно от най-често срещаните заболявания сред хоспитализираните в психиатричните заведения. Тя е заболяване с неизяснена етиология и хронично протичане. Шизофренията е била позната още в древността, но под различни наименования, като ранно слабоумие, хебефрения, парафрения и др. През 1911 год. Блойлер дава сегашното наименование на заболяването , което означава „разделяне на психиката”. Етиологията на шизофренията не е изяснена. Има много теории, но нито една не е достатъчно убедителна за причините на това заболяване.

Фотоизточник: images.google

Установена е известна роля на наследствената обремененост, нарушена обмяна на белтъците и др. Отдава се значение на вирусни инфекции и автоимунни процеси. Клинична картина – при шизофренията основно е нарушено единството на психичния живот, като най-ярко се засягат мисловната и емоционално-волевата сфера. Във възприятно-представната сфера особено значение имат халюцинациите, които най-често са слухови, следвани от обонятелни и много рядко зрителни. Интелектът остава дълго време незасегнат. Налице е яснота на съзнанието, което при остро начало и под остро протичане на психозата може да се наруши. От неврологичните прояви доминират вегетативните нарушения с усилена мастна секреция в областта на лицето, изпотяване, усилена слюнчена секреция, нарушение в зеничната и съдова моторика. При острото начало на заболяването има повишаване на температурата, промени в кръвната картина, с левкоцитоза.
Клиничните данни на шизофренията, са разнообразни и се свеждат до следните форми:
1. Проста форма.
Развива се у млади хора. характеризира се с упадък на личността, налице са вялост, апатия, афективно снижаване. Болните стават враждебни към близките си. Имат странно поведение, стигат до скитничество, безсмислени кражби и агресивни действия.
2. Параноидна форма.
Започва в по-късна възраст и се характеризира с налудности за преследване и враждебно отношение налудничави идеи за знатен произход или за свръхестествени дарби. При тази форма на шизофрения често се наблюдават халюцинации, обикновено слухови. Параноидната форма на шизофренията се характеризира с продължително протичане.
2. Кататонна форма.
Проявява се в два основни варианта: кататоннен ступор и кататонна възбуда. Започва в периода между пубертета и зрялата възраст.
Кататонната възбуда се характеризира със стереотипност, еднообразие и безсмисленност. Болните непрекъснато се движат, правят едни и същи движения , повтарят едни и същи думи или движения на околните или техни близки. При кататонния ступор болните са със застинала безизразна мимика, мазна кожа, заемат необичайни пози. Имат причудлива походка и движения. При тази форма речта е затормозена, произнасят се не членоразделни звуци.
4. Хебефренна форма.
Среща се у млади хора. Клинично се проявява с промени в емоционалността и поведението. Болните гримасничат, маниерничат, позират. Движенията са им неестествени. Ходът на болестта е неблагоприятен и обикновено хебефренната форма завършва с формиране на дълбок дефект на личността.

По начин на протичане се различават три форми на шизофренията :
Непрекъснато протичаща, периодична и пристъпно – проградиентна.
1. Непрекъснато протичащата шизофрения се характеризира с бавно развитие, налудничави, халюцинаторни, хебефренни и кататонни синдроми. За тази форма не са характерни острото начало и протичането под форма на пристъпи. В зависимост от степента на прогресии, непрекъснато протичащата шизофрения се разделя на: вяло протичаща, параноидна и злокачествена шизофрения.
2. Периодична шизофрения. Наблюдава се по-често при жените. Протича с добре очертани пристъпи, след които следва дълбока ремисия. При тази форма не настъпват тежки промени на личността.
3. Пристъпно –проградиентна шизофрения. Характерно е съчетанието на признаците на непрекъснато протичащата шизофрения и периодичната шизофрения. Началото на тази форма е обикновено в ранна възраст. След всеки пристъп настъпва скокообразно нарастване на дефекта на личността.
Критерии за поставяне на диагнозата шизофрения са: феноменологията и клиничната картина на заболяването от една страна и от друга протичането на самото заболяване. Често пъти началото на заболяването може да е атипично и е необходимо продължително наблюдение за поставяне на точната диагноза. Характерно за депресията е денонощната динамика и вечерното разведряване на настроението. Сравнително трудно се прави диференциална диагноза между шизофренията и личностовите разстройства в началото на една шизофрения.
Олигофренията също може да създаде трудности при разграничаването й от шизофренната деградация. Деференциално-диагностичните различия се базират на паратимията, парабулията, емоционалното угасване, които не са характерни за олигофренията.
Изходен стадий на шизофренията може да бъде ремисия, рецидив или дефект. Ремисията се отъждествява с оздравяване, но това не винаги означава прекратяване на шизофренния процес. От 2 до 30% от болните преминават в трайна ремисия и възстановяват трудоспособността си.
Рецидива представлява повторен пристъп на заболяването. В повечето случаи рецидива завършва с нова ремисия. Дефектът представлява трайно изменение на личността на шизофренно болния.
Най-лоша е прогнозата при простата форма на шизофрения, за разлика от кататонната форма, която е по благоприятна. Трудоспособността при шизофренно болните може да бъде различна и тя се изразява от пълна работоспособност до пълна невъзможност да се извършва какйвто и да е вид работа.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0123: Псхология на интелекта и/или интелигентността.

2010-12-13T04:37:00.000-08:00

В опитите за комплексен подход при изследване същността на интелекта, психологическият аспект остава основен, защото той е най-близо до действителната природа на тази психична реалност. Без познаване на психологията на интелекта всяка друга страна на изследване (логическа, кибернетична, биологична, социална и т.н. ) не би могла да бъде осъществена и разбрана. Това обстоятелство утвърждава идеята че интелектът е логически център на всички изследвания относно познавателното развитие на човека, че психологическият подход към интерпретацията на интелекта изпълнява важни системообразуващи функции във всички други подходи и експерименти, свързани с изследване на интелектуалното развитие. Почти всички изследователи и теоретици, работили в областта на псхологията на интелекта, признават че общоприето определение не съществува. Въпреки това, всички учени от тази сфера постоянно използват понятията интелект и интелигентност и в един или друг смисъл постигат вярно общуване помежду си. Преди всичко трябва да се подчертае, че понятията интелект и интелигентност, независимо от опитите да бъдат противопоставяни, имат широко логическо покритие в своето съдържание.

Фотоизточник: images.google

В западната литература и говорна практика е по-широко разпространено понятието интелигентност, докато в руската литература се използва широко и приоритетно понятието, интелект. Затова на първо време и ние няма да правим разлика между понятията интелект и интелигентност. Те имат едно и също съдържание, както и един и същ обем, с този нюанс, че когато става дума за интелигентност винаги се мисли за някаква степен на развитие на интелекта може би и за качество на личността, което отразява, както общите така и специалните способности. Различието обаче между интелекта и интелигентността се различава по-добре от тези автори, които изследват структурата на интелекта. Именно тогава става ясно, че това различие е повече условно и терминологично отколкото съдържателно. Когато Р. Мейли използва термина “структура на интелигентността”, а Д. Гилфорд - “структура на интелекта” и се сравняват структурните образувания, става ясно, че разлика няма, че се говори за едни и същи неща. И в единия и в другия случай става дума за една и съща психична структура, третирана с една и съща методология и методика - факториалният анализ. По същия начин едни автори казват, че А. Бине е създал уравнение за интелекта, а други -за интелигентността.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0122: През меланхолия към депресия и психоанализа.

2010-12-09T05:22:00.000-08:00

Фотоизточник: images.google

Няколко години по-късно в “Аз и То” проблемът за меланхолията (понятие, което днес се използва рядко, и обикновено се заменя с “депресия”) преминава през теорията за формирането на психичните структури, т.е. през самата основа на психоанализата. След като Фройд излага идеите си за меланхолията, едва ли е случайно, че и Мелани Клайн отделя централно място на депресивните състояния. Нейните изследвания обогатяват разбирането за обектните отношения, психо-сексуалното развитие и психопатологията. Впоследствие всички следващи изследвания продължават тази линия. За разлика от другите психологически течения, психоанализата не се занимава изключително и само с клиничните проявления на депресивността, а я разглежда като нормален етап от психичното развитие. През десетилетията се забелязва значителна еволюцията на различните школи не само в подхода им към депресията, но и в цялостен теоретичен план – от оттеглянето на първоначалния интерес към влеченията и последвалата концентрация на психоаналитичното внимание върху обектните отношения и формирането на психична структура. Основен акцент може да сетърси във функционирането на психиката и развитието на депресивните състояния във времето. Психоанализата е дял от психологията, но не бива да се бърка с медицинската психология, нито с психологията на болестните процеси. Такава гледна точка дава възможност диагностичните и класификационни проблеми да бъдат разглеждани само в най-общ (даже философски) план. Така се търси разграничаване от психиатричния модел, с поглед върху психопатологията, но и върху нормативността в депресивните явления. В тази връзка, могат да се проследят няколко подхода: класическата психоанализа, его-психологията, теорията на обектните отношения и съвременните структурни и интегративни модели на психичните състояния. По всеки един от тези подходи работят автори, които често си противоречат, а понякога се и допълват. Фокусът върху енергетиката или върху структурата на психиката – два взаимоопределящи се компонента – несъмнено има теоретично значение, но клиничната практика в различните школи нерядко се оказва сходна. Вижданията на психоаналитиците могат да бъдат коренно противоположни в един пункт, а в друг – естествено преливащи се.
Класическата гледна точка, според която обектът има стойност дотолкова, доколкото служи за реализиране на целите на влеченията, например, се трансформира в клайнианската идея, според която стремежът към обекта е фундаментален и съществува още от раждането. Едновременно с тази идея Клайн отделя централно място в обектната си теория на влеченията към живота и към смъртта. От своя страна в последното десетилетие от живота си, основателят на психоанализата преразглежда своята топична теория и създава структурната теория за Аз, То и Свръхаз, отваряща пътя за последвалия теоретичен прогрес. Следователно, една сериозна теория, стремяща се да даде коректна картина на психичния живот, не може да се лиши от разглеждането на нито един от трите базисни, теоретично и чисто клинично свързани, понятия, които представляват интерес във всяко психично изследване – влечение, обект и структура. Използвайки сравнението на Хайнц Кохут, бихме казали, че съвременните теории разглеждат психичния живот “под микроскоп”, докато класическата психоанализа рисува глобалната картина на протичащите процеси. По този начин, тя задава основата на всяка една психоаналитично-ориентирана теория. Ориентацията в мрежата на всички тези модели увеличава възможността за разбиране на клиничните психични феномени, а в частност - и тази на депресивните състояния.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Източници:
1.    Абраам, Н. и Торок, М. (2000), Кора и ядро, София: Лик
2.    Бенкерт, О. (1999), Кратка психофармакология, София: Лик
3.    Биенчик, М. (2002), Меланхолия: За тез, които никога изгубеното няма да намерят, София: Сонм
4.    Клайн, М., (2002), Любов, завист и благодарност: избрани статии, София: Лик
5.    Корсини, Р. (ред.), (1998), Енциклопедия по психология, София: Наука и изкуство
6.    Кохут, Х., (1999), Как лекува анализата?, София: Лик
7.    Фройд, А. (2000), Егото и защитните механизми, София: Лик
8.    Фройд, З. (1995), Анатомия на чувствата, София: Евразия
9.    Фройд, З. (1997), Аз и То, София: Евразия
10.    Фройд, З. (1990), Въведение в психоанализата, София: Наука и изкуство
11.    Фройд, З. (1998), Изкуството на психоанализатa, София: Евразия
12.    Фройд, З. (1997), Катарзис, София: Евразия
13.    Фройд, З. (1991), Психология на сексуалността, София: Христо Ботев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0120: Наредба 6 за деца със специални потребности.

2010-12-01T04:59:00.000-08:00

В България се прилага интегрираното обучение за деца със специални образователни потребности /СОП/ от 2002 г., с приемането на Наредба № 6 от 17.08.2002 г. за обучението на деца със СОП и/или с хронични заболявания. Това сe затвърди с поправката от 11.2003 г. на ППЗНП. Деца със СОП са тези, които изпитват затруднения в постигането на държавните образователни изисквания за съответната група/клас и причина за това е едно от следните състояния: сензорно увреждане /зрителни или слухово/,

Фотоизточник: images.google

умствена изостаналост /интелектуална недостатъчност/, физическо увреждане, езиково-говорно нарушение, обучителни трудности /дисграфия, дислексия, дискалкулия/, и множествено увреждане. Както и в много други региони по света, и в Европейският съюз се измина дълъг път през последните десетилетия - от философията на покровителство на хората с увреждания, към философия, която се опитва да ми даде възможност да упражняват контрол над собствения си живот. Хората с увреждания изискват равни възможности за достъп до всички обществени ресурси, които включват образование, нови технологии, здравни и социални услуги, спорт и дейности за свободното време, стоки и услуги. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0118: Стресът и неговото въздействие върху човешкия живот.

2010-11-29T10:01:00.000-08:00

Ежедневно с нас и около нас се случват нови неща и промени – без значение дали малки, незабележими или сериозни и осезаеми. Дори дребни неприятности ни разстройват дълбоко и без самите ние да осъзнаваме, оставят следа в психиката ни, защото изискват от нас реакция и приспособяване към новото събитие. Най-общо стресът означава натиск, тежест, напрежение и се проявява винаги, когато човешкият организъм и психиката реагират на дразнения от външна среда. А такива в днешния забързан и изнервен свят колкото щеш.

Фотоизточник: images.google

Самият стрес може да бъде както негативен, така и положителен. Нашият организъм е подложен на стрес и в случай, когато ни предстои изпит, и в такъв преди първа среща. Стрес може да бъде физическо усилие или преживяване, или пък мисъл, предчувствие, обилно хапване, резки промени в температурата и др. Той е специфична физическа реакция на тялото ни - резултат от неговата неспособност да реагира по подходящ начин на емоционална или физическа заплаха, или определено събитие. Тези влияния могат да бъдат реални или въображаеми, отрицателни или положителни. Но общото е, че стресът влияе на всеки нормален човешки организъм и не е просто нервно напрежение, а състояние, свързано както с емоционален, така и с физиологичен дискомфорт. Човешкото тяло отговаря на стресовите ситуации чрез активиране на нервната система и специфични хормони. Усилват се ударите на сърцето, честотата на вдишванията, кръвното налягане и метаболизма. Отделя се пот, която охлажда тялото, за да може то да реагира бързо и ефективно, поемайки напрежението на момента.
„Симптомите” на стреса при хората са от различно естество - нервност и паника, чувство на непрекъснато напрежение, забързаност, притеснение, раздразнителност и внезапни промени на настроението, стомашни проблеми, главоболие, болки в гърдите, алергични реакции като астма, проблеми със съня, тъга и депресия, препиване с алкохол, пушене, преяждане, употреба на наркотици, т.е. стресът се проявява по различен начин при всеки отделен индивид. Някои хора процъфтяват при постоянен стрес, но повечето успяват да се справят само за известно време.
В малки количества стреса може да бъде полезен, тъй като мобилизира в максимална степен индивидуалните способности за реакция и преодоляване на промяната, но прекаленият стрес се отразява зле.
Естествените реакции в стресови ситуации са отговор на тялото на стреса. При три четвърти от хората в резултат от преживян стрес се стига до високо кръвно налягане, сърдечни пристъпи, инсулт, депресия, тревожни разстройства, синдром на хроничната умора, синдром на раздразненото дебело черво и други храносмилателни разстройства, затлъстяване, мигрена и дихателни проблеми. Може даже стресът да се превърне в основна причина за отслабване на организма, което увеличава риска от предразположеност към вируси, различни алергии и някои видове анемия. Някои стресови ситуации са по-сериозни и изискват специално внимание и грижа. В следствие на много силен стрес - дистрес, се появява т.нар. посттравматично стресово разстройство, което се развива при хора, преживели изключително травмираща случка – например катастрофа, природно бедствие, побой, изнасилване. В подобни ситуации се препоръчват почивка, отказ от цигари и алкохол, спортуване, туризъм, редовен сън, приятни емоции. Трябва да знаем, че ако се чувстваме непрекъснато напрегнати, разстроени, разтревожени и под стрес, е необходимо да се обърнем към специалисти за преодоляване на проблемите или просто да потичаме в парка.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0117: Психология на професията безработен.

2010-11-23T22:58:00.000-08:00

Може би си мислите, че нещо не сте доразбрали и че по-скоро става дума за психологията на безработния или за психическото състояние на хората, останали без работа? Нищо подобно. Тук ще говоря за психологията на професията "безработен". Чудите се що за професия е това и пак Ви минава през ума, че нещо недоразбирате. Не е така. Има хора, които считат, че тяхната професия е "безработен". Те не само така считат, а и го пишат. Когато попълват различни документи, в полето "професия" попълват, при това собственоръчно" своята професия и записват именно "безработен". Някои даже го подчертават, като го изписват с главна буква "Безработен", което издава вече определено блогоговеене пред тази професия.

Фотоизточник: images.google

Но и това не е всичко. Не малка част от професорите по безработица искат да не остане никакво съмнение за техните професионални качества и затова изписват с главни букви така "БЕЗРАБОТЕН". Ако е написано с малки букви не изпъква достатъчно и те държат по този начин специално да го подчертаят. Но и това не е всички. Макар и толкова често, на някои безработни и това им изглежда недостатъчно, затова изписват същото, но вече и с разредка "Б Е З Р А Б О Т Е Н", така че даже и слепите да разберат, че тяхната професия е именно това и че няма грешка. И ако си мислите, че такива хора са малко, пак грешите. Те са много и постоянно срещам тази професия, при това, пак повтарям, хората я попълват собственоръчно и с дълбокото убеждение, че е правилно и даже се застраховат да бъде разбрано правилно. Естествено, възниква въпроса, кой разумен работодател ще наеме на работа човек с тази велика професия? Разбира се, никой, нито един! Но професионалистите по безработица и на това са намерили отговора - те, работодателите, бизнесмените ... са мошеници, те лъжат, те ги мамят и недооценяват завидните им качества, които се крият зад тази удивителна професия. Като си помисля колко години внасям "ПКБ" - удръжки против евентуална безработица и че никога не съм ползваб даже и една стотинка от тях, ми става болно. Защото тези пари се прахосват безостатъчно за неща като преклафикации, обучение, компенсации ... А в същност, този вид хора имат нужда от сериозна психологическа помощ. Не е възможно с такъв тип мислене, че всички около теб са ти длъжни, да бъде осъществявана някаква обществено полезна дейност. И това е първото, което безработните трябва да научат от една психологическа консултация - да бъдат полезни. Да напишат в едно тефтерче, защо другите хора трябва да им плащат? Защото имат хубав мустак, сини очи или къса пола или защо са полезни с професионалните си умения на плащащите хора - клиенти, пациенти, работодатели. Всеки човек вади парички от джоба си и плаща, когато има полза от това - купува си хляб, за да яде; прави си фризура, за да изглежда добре, ходи на почивка, за да разпусне. Това трябва да направи и безработния - да бъде полезен и тогава ще остане под пари. В пазарната икономика всеизвестното правило гласи "Намери потребност и я удовлетвори."
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0116: Емпатия и алтруизъм в обществото.

2010-11-23T04:39:00.000-08:00

Не можем да говорим за социална работа без емпатия и алтруизъм. Те са тясно свързани. Емпатията или съчувствието е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. Емпатията стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение. Алтруизмът е самоотвержена грижа за благото на другите. Самата социална работа е отдадена грижа за другия. Не може да се овори за социална работа ако човека занимаващ се с нея не изпитва желание да помогне на другия, да облекчи живота му.

Фотоизточник: images.google

Добре е социалния работник да е ангажиран с чувствата и емоциите на този, който има нужда да му бъде помогнато. Човек, който не е способен на емпатия, не е способен да съпреживее тревогите на другия - не е способен да вземе правилното решение, а още по-малко да помогне. Социалния работник трябва да е обвързан както емоционално, така и законово, съобразно законовите изисквания и общоприетите норми за да може да вземе адекватно решение за възникнал социален проблем. Може ли един социален работник, който не е ангажиран с проблемите на хората, с които работи да вземе правилното решение? Едва ли. Социален работник, на който му липса емпатията, който е отишъл на работа, за да му мине времето, който не се интересува какво добро ще направи днес, не му е мястото в социалната сфера. Работата с хора в неравностойно положение иска себеотдаденост, способност да се поставиш на мястото на другия, да приемеш проблема на другия като свой, да го разбереш и адекватно да го решиш. Всеки човек е строго индивидуален и няма универсална формула, по която да се реши проблема му. На първо място стои емпатията, след нея идва алтруизма и едва тогава може да се говори за социална работа. Емпатията и алтруизмът са повече от ключ, те стоят в основата на социалната дейност.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0115: Психология на изкуството.

2010-11-21T22:04:00.000-08:00

Може би единствено в изкуството е тази специфична психологическа възможност човек да даде воля на въображението си и да види онова, което винаги е искал. То е онзи психологически свят от фантазии, в който всичко е възможно. Не е необходимо да си музикант, за да оцениш величето на съчетаните звуци; да си балетист, за да почувстваш грацията и изяществото на танца; да си художник, за да се насладиш на колорита на картините; да си актьор, за да съпреживееш ролята на силния или слабия герой; да си поет-писател, за да усетиш завладяващото вълшебство на думите и римите. Изкуството е заложено в природата на всеки човек,трябва само да погледнем дълбоко в себе си и да го открием.

Фотоизточник: images.google

То е едновременно лична и обществена потребност и е “език” на човешкото желание и стремеж да запази своята неповторимост, уникалност и свобода на избор. “Изкуството – подчертава Толстой – е дейност човешка, състояща се в това, че един човек съзнателно чрез известни външни знаци предава на другите изпитваните от него чувства, а другите хора се заразяват от тези чувства и ги преживяват.”
"Гледай светлината и се любувай на нейната красота. Затвори очи и погледни. Това, което си видял преди вече го няма, а онова което ще видиш после, още не се е появило.”
(Леонардо Да Винчи)
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0114: Кои са най-честите мотиви за развод у нас?

2010-11-21T09:19:00.000-08:00

В рамките на наблюдението на бракоразводите, националната статистика изучава от 1960 насам и причините, поради които съдът взема конкретни решения за прекратяване на конкретни брачни съюзи. Обстоятелствата, които биват определяни в съдебните решения (а от там и в статистическите отчети) като причини на разводите са признатите от съда за основателни мотиви за развод на развеждащите се съпрузи. Мотиви за развода са състояния и действия на единия от съпрузите, които по преценка на другия правят невъзможно функционирането на брака. Номенклатурата на статистиката също обособява два типа мотиви на развода.

Фотоизточник: images.google

Първият тип включва някакви действия на брачните партньори, които по смисъла на Семейния кодекс могат да се квалифицират като провинения по отношение на брака, а именно: прелюбодеяние (изневяра), физически и морален тормоз на единия партньор от страна на другия; посягане върху живота на единия партньор от страна на другия; допускане на чужда намеса в брака; необмислено сключен брак; измама; безизвестно отсъствие; лекомислено поведение по отношение на брака; неполагане грижи за семейството и разни груби нарушения на брачните задължения.
Вторият тип включва някакви състояния на единия или и двамата партньори, които не подлежат на промяна или които брачният партньор не желае да промени, а именно: пиянство и употреба на наркотици; несходство в характерите; някои видове заболявания; осъждане по Наказателно от общ характер дело; бездетство; продължителна раздяла.
В бракоразводната статистика като причини на развод некоректно се назовават още две обстоятелства, които са от друг порядък, но при наличието на които съдът прекратява брака. Това са взаимното съгласие на съпрузите за развод и доказана недействителност на брака.
Взаимното съгласие не е причина (т.е. мотив) на развода, а е правна възможност за съпрузите да получат развод, ако се договорят съобразно изискванията на закона. (Всъщност разводът по взаимно съгласие има мотиви, само че те не се огласяват и не се отразяват в статистическите отчети.)
Недействителността на брака също не е причина (т.е. мотив) на развода. При обявяване на брака за недействителен не се извършва развод, защото брак всъщност не е имало. Имало е незаконно бракосъчетание (например с лице, което в този момент е било обвързано с друг законен брак; или с лице, страдащо от болести, които дават основание за поставянето му под запрещение; или с лице, което страда от болест опасна за другия партньор, а също и за поколението; или между роднини по права линия и между роднини по съребрена линия до четвърта степен вкл.).
Данните на статистиката за назованите от нея причини (мотиви) на развода дават възможност да се направят някои изводи, че разводът се подчинява на устойчива зависимост от определен тип законни основания за реализирането му.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0113: Агресивно поведение (Agresivno povedenie).

2010-11-16T21:10:00.000-08:00

Агресивността е поведение, насочено към причиняване на определена вреда на друга личност. Това поведение предполага нанасяне на вреда: болка, унижение, обида...(съзнателно намерение за причиняване на зло). Наличието на намерение за причиняване на вреда разграничава агресивните действия от другите действия, които, без да съдържат подобно намерение, могат да причинят същите последици.

От най-ранна възраст биха могли да се открият различни прояви на агресивността, изразени с различни средства и сила. Опитвайки се да защити своите притежания и себе си, детето може да използва сила и това е инструменална агресия.

Фотоизточник: images.google

По-големите деца, например 6 – 7 годишните, могат да си послужат с лично ориентирана враждебна агресия – критика, обиди, присмех, унижение, поставяне на етикети. Преминаването от инструментална към враждебна, личностно ориентирана агресия, е свързано с развитието - да се осмислят чуждите намерения и мотиви.

Когато детето разпознае в поведението на другия стремеж към нараняване, то ще реагира вероятно агресивно, и тази агресия ще бъде личностно ориентирана.
Агресивността е свързана с разбирането на чуждото намерение. Агресивните деца виждат света като враждебно място. Те откриват в чуждите действия много повече зложелателност и враждебност, отколкото неагресивните деца. Те не само са носители на агресивност, но и жертва на агресивността. Преживяването на чуждата агресия и опитът, който е формиран, може да са причина за собствената агресия.

Естествено различното разбиране и интерпретиране на чуждото поведение поражда различни отговори. Това е така, защото агресивността зависи от характера на интерпретация на ситуацията – дали съществува съзнателно намерение за враждебност, или поведението е продиктувано от случайността. Отговорът на детето зависи не от вредата, която е нанесена, а от това какво намерение ще припише то на действието, принасящо тази вреда. Всяко дете си има минали преживявания в които е било обект на агресия.

Тези минали преживявания, съставящи опита на детето, ще определят интерпретирането на ситуацията и собственото поведение. Тези деца, които в определени случаи са се сблъсквали с агресивно поведение от страна на околните и носят спомена за подобна проява спрямо тях, ще са склонни да допускат в бъдеще, че всички са неизменно и непрестанно враждебно настроени към тях. Така те самите предизвикват у себе си страх от нараняване, нападение, обида... Оформената от миналото позиция и очакване за враждебност ще зададат характера на интерпретация на чуждите действия като враждебни, а това автоматично ще подготви агресивността като отговор.

Неагресивните деца лесно различават намеренията на околните, докато агресивните не се справят с подобна лекота при разграничаването между случайността и личностната агресия.
Някои от децата реагират агресивно само когато трябва да отговорят на определена нападка, заплаха или фрустрация. Тази агресивност се нарича реактивна. Други деца могат да демонстрират проактивна агресия – използване на сила, за да се вземе надмощие над останалите или за да се упражни натиск, заплаха, или за да се спечели влияние.

Както единият така и другият тип агресия нарастват с възрастта:

- 2 – 3 годишните деца проявяват агресивност, когато са фрустрирани от родителите си и обикновено реакцията им е физическа (удряне, блъскане, и др.),
- 4 – 8 годишните деца проявяват агресивност в конфликтите с връстници и тази агресия е вербална (обиди, присмех, унижение...)

Очакванията и мислите, че другите ще се държат враждебно, довежда до съсредоточаване и откриване на доказателства за агресивност. Агресивните деца са склонни да припишат някому агресивни намерения, което може да мотивира отмъщение.

Когато детето достигне до заключението, че другия изпитва враждебност, изразена в поведението, то започва да търси в опита си подходящо ответно поведение и това не би затруднило детето в избора на агресивно действие, в случая изборът на неагресивно ще е силно ограничен.

От тук детето осмисля приемливостта на поведението си и избира как да постъпи в реалността. Тук изборът ще се определя от потенциалните последици от прилагането, степента на осъществимост, достатъчен ефект, изразен в увереност в постгане на удовлетворение, възможно възмездие...
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0112: Депресивни състояния.

2010-11-15T01:42:00.000-08:00

С претенциите си да даде смислено обяснение на структурата и функционирането на психичния живот, психоанализата би следвало да има капацитета да очертае и задоволителна картина на всяко едно от конкретните му проявления.
Една (на пръв поглед) частна тема, традиционно получавала сериозно внимание, е темата за депресивните състояния. Въпросът навлиза систематично през 1917 г. със съчинението на Зигмунд Фройд “Скръб и меланхолия”, а неговият ученик Карл Абрахам от години разработва психологията на маниакално-депресивните явления. Няколко години по-късно в “Аз и То” проблемът за меланхолията (понятие, което днес се използва рядко, и обикновено се заменя с “депресия”) преминава през теорията за формирането на психичните структури, т.е. през самата основа на психоанализата.

Фотоизточник: images.google

След като Фройд излага идеите си за меланхолията, едва ли е случайно, че и Мелани Клайн отделя централно място на депресивната позиция. Нейните изследвания обогатяват разбирането за обектните отношения, психосексуалното развитие и психопатологията. Впоследствие всички обектни и структурни модели тръгват именно от тук.
В тази връзка е добре да се очертае и систематизира развитието на психоаналитичните идеи за депресивните състояния в континуума клинична депресия – депресивност – тъга. За разлика от другите психологически течения, психоанализата не се занимава изключително и само с клиничните проявления на депресивността, но и я разглежда като нормален етап от психичното развитие.
Също е добре да се проследи еволюцията на различните школи не само в подхода им към депресията, но и в цялостен теоретичен план – от оттеглянето на първоначалния интерес към влеченията и последвалата концентрация на психоаналитичното внимание върху обектните отношения и формирането на психична структура. Така ще могат да се съпоставят основните гледни точки за етиологията, феноменологията и протичането на депресивността.
Основният акцент може би трябва да се постави върху функционирането на психиката и етиологията на депресивните състояния.
“Психоанализата е дял от психологията, не от медицинската психология в стария смисъл, не от психологията на болестните процеси, а просто от психологията.”

(Фройд, З. (1998),

Изкуството на психоанализатa,

София: Евразия, стр. 254).

Във връзка с казаното до тук, диагностичните и класификационни проблеми на депресивните състояния могат да бъдат разгледани в най-общ план: 1) разграничаване от психиатричния модел, 2) поглед върху психопатологията, но и върху нормативността в депресивните явления.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0111: Детски аутизъм.

2010-11-13T10:05:00.000-08:00

Детския аутизъм е вид генерализирано разтройство на развитието, което се определя от наличието на абнормно и/или нарушено развитие, възникнало преди 3-годишна възраст и проявяващо се с абнормен тип функциониране в три области: на социалните взаимоотношения, на комуникацията и на поведението, което е ограничено и стереотипно. То се среща 3-4 пъти по-често при момчетата, отколкото при момичетата.

Фотоизточник: images.google

Винаги съществуват качествени увреди в социалните взаимодействия. Качествената увреда в общуването също е универсална. Състоянието се характеризира и с ограничени, повтарящи се и стереотипни модели на поведение, интереси и дейности. Всички нива на IQ могат да се срещнат в съчетание с аутизъм, но в ¾ от случаите е налице значително умствено изоставане.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0109: Поведение на индивида в една организационна единица.

2010-11-09T08:51:00.000-08:00

Поведението на индивида е съвкупност от предварителни психологически нагласи, решения и последователни действия, съответно и крайни резултати от тях, с които индивидът се доближава до свои основни цели в контекста на целите на организацията.

Фотоизточник: images.google

Поведението на индивида в организацията е зависимо от средата на организацията, но същевременно влияе върху важни процеси и резултати каквити са продажбите и печалбата. Колкото по добре разбираме поведението на индивида когато работи, толкова по-точно бихме могли да предположим какви ще бъдат неговите постижения. Постиженията на индивида предопределят и резултзтите на организацията. Решенията в областа на МЧР са свързани с поведението на индивида. Мениджъра да има много добри познания в областа в която работи. Важно значение за производителността в работата са следните аспекти на поведението на индивида:
- биографичните данни
- пригодността му (интелект, физически данни)
- личността му
- маниера на учене
Три са основните различия между хората в организацията. Това са пригодността, маниерът и силата на мотивация, удовлетвиреността от труда. Поведението на различните се различно, защото те са различно пригодни, различно мотивирани и различно доволни от труда, който извиршват.
- пригодност- това е способността с която индивидът осъществява едно желано действие или демонстрира едно желано поведение.
- мотивация- това е съвкупност от цели и причини, заради която индивидът прави своя избор на поведение - как да работи, да се стреми ли към постижения, или да работи скромно и тихо, какво да направи, да каже, да изисква.
- удовлетворение от труда- това е вид нагласа към труда. Хората се различават помежду си по това, от което формират нагласа към труда - всеки изпитва различни чувства към работата и се вълнува от различни неща в нея.
Причини за различията между индивидите в организацията:
- личността - представлява маниера по който индивидът реагира на заобикалящата го среда.
- индивидуалният свят на перцепция - перцепцията е мисловен, когнитивен процес, който ни дава възможност да тълкуваме и разбираме света около нас. Хората се различават както по съдържание, така и формите на перцепция.
- индивидуалният стил на атрибуция - това е обичайният стил за обяснение на собственото поведение, чуждото поведение, събитията и т.н.
- индивидуалният стил на усвояване - усвояването е придобиването на знания, умения, навици, нагласи, ценности и т.н. чрез личен опит.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0108: Психология на творчеството.

2010-11-08T08:41:00.000-08:00

Психологията на творчеството познава факта на вдъхновението, което играе огромна роля както в изкуството, така и в науката. Вдъхновението е тайнствена сила, която властно въздействува върху душата на човека, карайки го да създава произведения, които дори превъзхождат разбирането на самия творец.
Теоретичната дефиниция на термина изкуство най-общо може да бъде формулирана като: специфична форма на съзнание и дейност, която представлява отражение на действителността в художествени образи или всяко умение от по-особено и висше естество. Специфична страна на изкуството е естетическото отношение на човека към света, неговото художествено усвояване. Като наука за усвояване същността и формите на творчеството според законите на красотата, естетиката съдържа в предмета си и изкуството. В центъра на нейната проблематика е поставен въпроса за отношението на естетическото съзнание и изкуството към общественото битие и човешкия живот. Специфичната функция на изкуството да удовлетворява естетическите потребности го поставя в центъра на взаимоотношенията на човека с целия социум.

Фотоизточник: images.google

Няма и едно единствено определение за понятието “творческа личност”. Някои автори, като С. Парнес, поставят акцента върху творческото поведение и го определят като такова, в резултат на което се създават уникални и ценни произведения. Други пък, например Аусубел, обръщат по-голямо внимание на личността, която е способна да прави значителни, уникални, оригинални приноси в изкуството, науката, философията, управлението и други. Според Гилфорд, един от най-известните изследователи на творческата личност, тя притежава следните основни характеристики:
» плавен поток на мисленето;
» гъвкавост на мисленето;
» оригиналност на мисленето;
» дивергентно мислене;
» способност да се дообработва даден материал;
» трудолюбие.
Други изследователи – Тейлър и Андерсън, дават още по-пълна характеристика на творческата личност – тя притежава необикновена енергия; находчивост и изобретателност; познавателни способности; честност, прямота, непосредственост; стремеж към открития; упорство, настойчивост; независимост; интуиция; спонтанност; възприемчивост по отношение на новия опит; способност да се отхвърля несъщественото и второстепенното; способност да се отстъпва; способност за синтезиране, разлагане, анализ, комбиниране, диференциране; ентусиазъм; скептицизъм; смелост; подчертаване на своето “аз”; стремеж да се остава дълго сам; търпимост към другомислещи и др.
Емоциите в общата психология, а оттам и в психологията на творчеството, се определят като особен клас от субективните психологически състояния, отразяващи под формата на непосредствени преживявания, приятни или неприятни усещания, отношението на човека към света и хората, процесите и резултатите от неговата практическа дейност. Емоциите, осъществени чрез творчеството и начина на творческо действие, се обособяват като преживявания, които от своя страна се представят във вид на удовлетвореност или негодувание, възмущение, удоволствие или неудоволствие, във формата на приятно или неприятно усещане. В следствие на това творческите емоции (като елемент на творческото съзнание) оказват съществено влияние на човека в обществото. Истинското саморегулиращо въздействие на човешкото съзнание обезателно предполага включването в дадения процес на човешки чувства, ефекти и преживявания на личността.
В творческата психология трябва да се отделят вътрешна и външна личностна мотивация. Вътрешната творческа мотивация се представя във вид на присъщи на индивида юридически цели, потребности, интереси, мотиви, желания и стремежи и т.н., а външната включва, произтичащите от обкръжаващата човека среда, изисквания и предписания. Самобитна черта на родната творческа психология се явява преобладаването именно на външната мотивация, тъй като тя духовно е ориентирана към външни социални структури-държава, социална среда,църква.
За западната юридическа психология е характерен големият акцент върху формално юридически и политически, а не върху духовните фактори (религия, нравственост и т.н.). Тази закономерност не е преодоляна дори от Великата Реформация с произхождащата от нея религиозно-етическа преценка на човешкия бит. В хода на установяването на протестантското учение във всички сфери на жизнената дейност на обществото са се променяли светогледа, светоусещането, възприемането на света и идеологията на буржоазния свят. Но творческата психология, отличавайки се от трудовата, религиозната, етичната не е била толкова силно засегната и не е подложена на кардинални промени. В нея не се е намерило достойно място за религиозното и нравствено чувство на творческата съвест, което несъмнено значително е намалило възможностите й.
Народната психология е много по-близка от творческата идеология, към религиозните корени на битието, макар в нейните безсъзнателни духовни структури да съществува нерационално асимилиране или отразяване на идеологически обосновани ценностни права. Елементът на алогичната вяра я обединява с религиозните чувства на правото, заставя болшинството,повече да я приема, отколкото да я разбира.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0107: Конфликтна личност.

2010-11-04T22:35:00.000-07:00

Има хора, които по природа са си драки - конфликтни личности. Затова профилактиката на конфликтите изисква познания и способности от ръководителя на съответната организация не само в областта на колективната и групова психология, а също така и познаване особеностите на психологията на индивида, умението за влияе над отделни хора.

Фотоизточник: images.google

Тук е важно да се спомене, че съществуват различни психологически типове, които играят важна роля върху чертите на характера. Това обосновава съществуването на отделни конфликтни личности. Сред тях има такива чиито живот непрекъснато е съпътстван от конфликтни ситуации. Затова важно за преодоляването на конфликта е своевременното опознаване на партньора и вземането на съответни мерки спрямо него.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0106: Човешката агресивност.

2010-11-04T09:13:00.000-07:00

Не може да се даде едно единствено, уникално определение за термина “агресивност”, тъй като в научната литература се използват много такива, а във всекидневния език терминът е популярен с най-различни значения. Със сигурност обаче агресивността има инструментална функция за активната адаптация на индивида към човешката среда (средство за постигане на цел) и като такава представлява интерес за социалната психология.

Фотоизточник: images.google

Друг път тя играе единствено ролята на отдушник на гневните изблици и има за цел единствено да нанесе вреда на другия в общуването, без с това да решава адаптивен проблем на индивида (агресията като цел сама по себе си). Следователно акт на агресия можем да наречем поведение, целящо да причини зло или болка; налице е задължителното увреждане, нараняване на целта на агресора – съзнателно или не, към друг човек или към себе си. А подобно поведение би трябвало да бъде неприемливо за обществото, тъй като явната агресивност вече не е необходима за оцеляването на човека. Още повече, че поведенческите модели у човека са безкрайно гъвкави и податливи на модификация – според Ленард Бърковиц човешката агресивност е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0104: Посттравматично стресово разстройство.

2010-11-02T23:08:00.000-07:00

В съвременното общество никой не е застрахован от терористични актове, промишлени аварии, катастрофи, природни бедствия и войни. Последствия за хората свидетели и участващи в такива събития могат да окажат негативно влияние върху здравето и психиката им. Особено чувствителни в подобни ситуации със значително влияние в понататъшния им живот са децата. Тези страдания са обозначени като посттравматично стресово разстройство.

Фотоизточник: images.google

При наличие на посттравматично стресово разстройство е налице нарушаване на когнитивния модел на света, афективната сфера, неврологичните механизми, управление на процесите на учене, системата на паметта, нарушаване на структурата на индивидуалността. Посттравматичното стресово разстройство се дефинира като закъснял или протрахиран отговор към стресогенно събитие или ситуация на прекомерна заплаха, които са в състояние да причинят дълбок дистрес у почти всеки човек, например - природна или причинена от хората катастрофа, сражение, тежка злополука, очевидец на насилствена смърт над други хора, жертва на изтезание, тероризъм, изнасилване или друго престъпление.
У човек преживял такава заплаха могат да възникнат различни симптоми типични за посттравматичното стресово разстройство. Най-често това са немотивирана бдителност; взривна реакция; притъпеност на емоциите, липса на съзвучност с околната среда; агресивност; нарушаване на паметта и концентрация на вниманието; депресия; пристъпи на ярост; обща тревожност; злоупотреба с наркотични и лекарствени вещества; епизоди на повтарящи се изживявания на травмата под формата на внезапно оживяване на минали събития; халюцинативни преживявания; безсъние; суицидни мисли; изпитване чувство на вина.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0103: Основни ценности в психологическата оценка на среден бизнесмен.

2010-11-01T21:58:00.000-07:00

Ценностната система на средно статистически бизнесмен, създадена възоснова на психологически оценки и характеристики, включва следната последователност:

- Здраве;
- Увереност в себе си;
- Щастлив живот в семейството;
- Поддържане на истински приятелства;
- Осигуряване на материална задоволеност;
- Да действаш, като разумен човек;
- Общуване с изкуството;
- Нови знания;
- Физическа активност;
- Подходящи забавления;

Фотоизточник: images.google

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0102: Психология в спортната подготовка.

2010-10-29T10:39:00.000-07:00

Безспорна е важността, мястото и ролята на психологията в спортната подготовка. Съвременният спорт изисква личности със силни и високо развити психични и физически качества, способности и дух. Личността на спортиста, като съвкупна психологическа характеристика на индивида, в най-голяма степен предполага успешната подготовка, реализация и спортни успехи.

В спорта личността реализира себе си чрез спортна дейност, активност и поведение, чиято реализация води до достигането на предварително поставена цел. Важно условие за тази реализация е как личността учи, възприема, преработва, преживява и оценява изискванията на средата, в която спортната личността работи, резултатите от своята дейност и целия процес на спортната дейност.

Съществена роля за ефективността на състезателната реализация имат организацията и протичането на психологическите процеси и мястото им в цялостната система на личността. Физическите и психическите параметри на качествата на личността осигуряват целенасочената регулация на поведението, действията и преживяванията, в зависимост от когнитивната оценка на конкретната ситуация и собствените възможности.

Спортният резултат, постижение и реализация са продукт на интегралната изява на личността. От особеностите на личността, закономерностите в протичането на психичните процеси, своеобразието на психични качества и състояния по отношение на конкретната спортна дейност, разглеждани като едно цяло, зависи изборът, планирането, протичането, регулирането на спортно-състезателното поведение в условията на състезателната дейност и ефективността на състезателната реализация.

Именно поради това, един от основните акценти в спортната психология е целенасоченото формиране и развитие на личностовите механизми, стоящи в основата на регулацията на поведението, действията и активността, усилията и преживяванията в спортно-състезателната дейност. Високите постижения в спорта изискват използването на всички ресурси на личността – актуални и потенциални, затова е важно да се отчитат и изучават особеностите на личността, психичната и устойчивост, готовност за високи натоварвания, възстановяване и умора, справяне с високо напрежение и загуби и др. С познаването на всички детайли на структурата на личността, с отчитането на всичките и качества е възможно да се направи прогностична оценка за евентуален успех в професионалната дейност, за която се подготвя състезателя.

В зависимост от индивидуалните особености на отделния състезател могат да се прилагат и съответните подходи за работа и да се създават условия за постигане на оптимални резултати. Според личностния потенциал и изискванията на конкретния спорт се планира психическата подготовка на състезателя с цел максимална спортна реализация.

Наред с положителните страни на личността на спортиста, трябва да се отчитат и неговите отрицателни страни и недостатъци, с цел да се предвидят рисковете в процеса на подготовка и по време на състезание, за да се избегнат евентуални неуспехи и проблеми.

Личността се създава от обективните обстоятелства чрез цялостната и дейност. Дейността – това е външния израз на личността. А спорта е специфичен вид дейност, чийто субект и обект е личността.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0101: Вниманието е психически процес.

2010-10-27T05:53:00.000-07:00

Вниманието е чисто психически процес, който осигурява насочеността, съсредоточеността и активността на психическата дейност на личността върху сигналите от външната и вътрешната среда.
Вниманието присъства неотменимо във всеки психически акт и затова от неговите качества и степен на проявление зависи в голяма степен ефективността на изпълняваната дейност от личността, както мисловна, така и практическа. Това се отнася и до дейност, свързана с решаването на различни експериментални задачи, които имат за цел изследване на отделните психически явления — възприятие, памет, мислене, време на реакция и т.н. т.е. може да се направи извода, че вниманието е основно условие за успешното или неуспешното изпълнение от хората на различни видове дейност. От това произтича и голямото значение на експерименталното му изследване.

Фотоизточник: images.google

Основните задачи, които се поставят при изследването на вниманието, както в теоретичен, така и в практически аспект могат да се сведат обобщено до разкриване и обясняване на:
— психическата природа на вниманието;
— качествата на вниманието;
— индивидуалните различия между хората по отношение на характеристиките на тяхното внимание;
— факторите, които определят проявите на различните качества на вниманието в различните условия на живот и дейност на хората;
— ролята и значението на вниманието за изпълнението на една или друга дейност от личността.
Тези задачи се решават с използването на най-различни експериментални методи за изследване, които се класифицират на различни видове в зависимост от основните качества на вниманието. Палитрата от създадени методики и изследователски техники, прилагани при различните методи е много богата и включва най-различни бланкови и апаратурни средства, които непрекъснато се обогатяват с нови. Целта на всеки експеримент в тази насока е да се изследва въздействието и влиянието на странични фактори върху устойчивостта и концентрацията на вниманието. Като страничен фактор в случая, под формата на временно физическо и психическо състояние на умора, може да въздейства върху устойчивостта и концентрацията на вниманието, например на служители в даден офис с интензивна ежедневна натовареност на работния процес.

За място на провеждане на такъв експеримента може да се подбере такова, че да е в съответствие с такива изисквания:
•    да има служители на сравнително голяма фирма в офис с интензивна ежедневна натовареност;
•    служителите да са с висше образование;
•    да са съгласни с провеждането на експеримента.

Групите, които могат участват в екперимента се подбрат чрез предварително проведено наблюдение и проучвания на степента на концентрация на вниманието. Участниците в експеримента се разпределят в една от следните категории:
•    висока степен на съсредоточеност върху ежедневния обем работа;
•    ниска степен на съсредоточеност върху ежедневния обем работа.

От техническа гледна точка, материалите, които могат да се използват при провеждане на експеримента са следните:
•    използва се предварително определено помещение от офиса;
•    бланки, необходими за провеждане на експеримента- коректурни таблици;
•    хронометър;
•    химикали.

И така стигнахме до методиката наречена Методика на Бурдон, която е предназначена за изследване степента на концентрация и устойчивост на вниманието. Известна е още като коректурна проба.

А сега, ако сте експериментатори, хващайте се за работа.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

0100: Психология на провала като бедствие.

2010-10-26T01:23:00.000-07:00

Хората, които са претърпели провал, не познавайки психологията на успеха, започвата да си мислят, че е невъзможно да постигнат резултат в начинанието си.

Ако оставят нещата така, това би ги изложило пред близките им, пред приятелите и пред обществото. Даже рискуват някой да ги обвини директно в некадърност.

Затова те стават агресивни и преминават към психологическа защита, като проповядват и агитират наоколо поне на още 10 души, че те също не бива да опитват, защото мисията е невъзможна.

Фотоизточник: images.google

По този начин създават среда на конфорт, в която насаждат предварително пораженчески настроения и по този начин окончателно се изолират от успеха.

С каквито се събереш, такъв ставаш. Само че тук е обратното – какъвто си станал, такива гледаш да направиш и останалите хора около себе си, за да повлечеш и тях към дъното.

Разбира се, всеки човек сам решава и избира дали и кога да се поддаде на пораженчески настроения и в този смисъл зловредието на некадърниците е оправдано като вид изпитание, с което успешните хора трябва да се справят, за да им се услади успеха повече.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––